Антиосманска съпротива на българския народ през 15-17 в



жүктеу 208.14 Kb.
Дата05.05.2018
өлшемі208.14 Kb.
түріЗакон

АНТИОСМАНСКА СЪПРОТИВА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ПРЕЗ 15-17 в.
УВОД През втората половина на 14 в. средновековната българска държава, която дълго време имала съществена роля в международните отношения в Европейския Югоизток, изживяла дълбока политическа и социална криза. Тази криза била част от общото състояние на европейския свят, който излизал от Средновековието и навлизал в епохата на Ренесанса и Новото време. За България и останалите държави от балканския регион тези закономерни трусове в развитието, свързани с прехода към нова епоха, съвпаднали по време с османска експанзия, която започнала в средата на 14 в. и набирала все по-голяма скорост в следващите десетилетия. През лятото на 1395 г. било унищожено Търновското царство на Иван Шишман. По същото време османските турци завладяват княжествата в Македония. Година и половина по-късно през есента 1396 г. същата участ сполетяла Видинското царство и самостоятелното Добруджанско княжество. Събитията от края на 14 в. бележат края на българската средновековна държавност и началото на нов период в българското историческо развитие. В научната литература той се нарича "османско владичество", а в популярната литература и в литературни произведения - "турско" или "османско робство". Този период намира различни исторически интерпретации, които варират от тезата за "тъмните векове" до твърденията, че османските турци донасят в българските земи и на Балканите спокойствие и законност. Едно обаче е безспорно: българите попадат под властта на една ислямска империя, чужда на съществуващите по българските земи традиции. Пред българската народност застанала с цялата си тежест необходимостта от съхранение на традицията във всичките й форми: от религията до народностното самосъзнание. Това именно било голямата историческа задача, която застанала пред българския народ и той пренасочил всичките си сили за нейното осъществяване.

ИЗВОРИ И ЛИТЕРАТУРА Изворите за историята на българите през първите векове на османското владичество са многобройни благодарение на богатите османски архиви. Богата информация се съдържа в османските регистри и в османските исторически съчинения (на Мехмед Нешри, Садедин, ибн Кемал и др.), кадийските протоколни книги и др. Сведения за българската съпротива има в съчиненията на западни пътешественици, минали през българските земи (немци, французи, англичани и др.). Значителен е и броят на изворите от български произход. Това са преди всичко съчиненията на българските писатели от 15 и 16 в. ( Константин Костенечки, Владислав Граматик, Димитър Кантакузин, поп Пейо, Матей Граматик и др.), както и съчинения с летописен характер (напр. Българската анонимна хроника" от 15 в. Обособена група съчинения са излезли изпод перото на българските католически дейци от 16-17 в.: Филип Станиславов, Петър Богдан и др. Този период от българската история е бил изследван от учени като Б. Цветкова, В. Мутафчиева, Ю. Трифонов, Хр. Гандев, Цв. Георгиева, Ел. Грозданова. Поради емоционалната наситеност на този исторически период продължават и научните спорове около същности проблеми на положението на българите под османска власт.

ЕТАПИ НА БЪЛГАРСКАТА СЪПРОТИВА Съпротивата на българите срещу османската власт придобива най-различни форми: от съпротивата срещу османския данъчен гнет, отпор срещу налагането на исляма, съхраняване на народността и традицията до въстания за възстановяване на българската държава. Характерът и формите на съпротивата били зависими от сложен комплекс от фактори, развиващи се в българското общество, в Османската империя и в Европейската политическа конюнктура. В трите столетия между началото на 15 и края на 17 в. тези фактори се променяли, поради което в различните под периоди преобладавали едни или други форми на съпротива. С оглед на състоянието на Османската империя и на европейската конюнктура през 15-17 в. в българската история се разграничават три етапа на развитие на антиосманския съпротивителен процес.

Първият етап започва с началото на османското политическо утвърждаване в българските земи в края на 14 в. и завършва към средата на следващото столетие. В този етап в Европа все още се организирали кръстоносни походи срещу османците, които оперирали на българска земя. Поради това идеята за възстановяване на българската държава все още е жива. Вторият етап се простира от втората половина на 15 в. до осмото десетилетие на 16 в. Османската империя в този отрязък от време се намирала на върха на своята мощ и шансове за възстановяване на българската държава нямало. Тежестта паднала върху т.н. "пасивни" форми на съпротива. През 80-те години на 16 в. започнал третия етап, който продължава до началото на 18 в. и се развивал в условията на криза в Османската империя и надмощие на християнските европейски коалиции. Тъкмо в този период избухват най-масовите и значими антиосмански въстания в българските земи.

В хода на завоеванието българите защитавали упорито всяка крепост и планински проход. В хода на нашествието българските земи били опустошени, разрушени били градове, манастири и различни паметници на българската християнска култура. Някои изследователи дори смятат за възможно да говорят за "демографска катастрофа", изживяна от българското население на границата на 14 и 15 в. Българската болярска аристокрация била на практика унищожена - една част от нейните представители били избити, други се преселили в съседни християнски държави, а трети се включили в състава на османската войска. Османците постепенно налагали своята военно-административна система, основана на ислямската традиция и военната необходимост. В тази система преобладавало военното земевладение, в което основни фигури били османските спахии.Търновската патриаршия също престанала да съществува като институция и българите били подчинени в църковно отношение било на Цариградската патриаршия, било на Охридската архиепископия. Настъпили и значителни демографски промени, свързани с колонизирането на мюсюлмански туркменски групи население от Мала Азия. Още в хода на завоеванието станало ясно, че над българския народ надвиснала още една страшна заплаха - ислямизацията. "Доброволно" или насилствено, поединично или масово били помохамеданчвани много българи, които завинаги изгубили своето българско самосъзнание. При тази изключително тежка ситуация българите направили първите си опити да обърнат хода на събитията и да изтласкат османските нашественици.

ПЪРВИ ЕТАП НА СЪПРОТИВАТА След разгрома на християнските войски при Никопол през 1396 г. не съществувала реална политическа сила, която да спре устрема на завоевателите. Балканските успехи на Османската империя и настъпването й в Мала Азия предизвикали недоволството не само на балканската аристокрация, но и на тюркските бейове, прогонени от османците от владенията им в Мала Азия. Последните потърсили помощта на монголския владетел Тимур - ленг, когото европейците наричат Тамерлан (1336 - 1405 г.). Военният конфликт между двете империи: тази на монголите и тази на османците - станал неизбежен. Армиите им се срещнали при крепостта Анкара на 25. 07 1402 г. Ожесточеното сражение завършило с пълен погром на османците. Баязид І бил пленен. Монголците подложили Анадола на невиждано опустошение. Хиляди бежанци преминали проливите и потърсили спасение на Балканите. Поражението било толкова тежка, че османската държава се разпаднала. За власт в нея започнали да спорят синовете на султан Баязид:Сюлейман, Муса и Мехмед.Един след друг те се опитвали да завладеят българските земи, които още веднъж станали арена на кръвопролития и грабежи. Османската междуособица, която продължила повече от едно десетилетие (1402-1413 г.), дала последен шанс на българите и на балканските християни да се справят с османската опастност.

За съжаление и в този момент конюнктурни политически и икономически интереси, както и стари балкански вражди не позволили на Европа да обедини силите си срещу азиатските завоеватели. Византия, Венеция, генуезката колония Галата и рицарите Хоспиталиери от о. Родос сключили мир със Сюлейман, сина на Баязид II. Византия си възвърнала част от балканските земи, включително и българското Черноморско крайбрежие до Варна. В същото време унгарският крал Сигизмунд, чиито владения били вече обект на османски набези, организирал антиосманска коалиция. В нея се включвали влашкият войвода Мирчо Стари, босненския крал Остоя, Константин, син на цар Иван Страцимир и престолонаследникът на Търновското царство Фружин. Но всички участници в коалицията имали свои интереси и планове, които ги противопоставяли един на друг. Активни военни действия предприели само влашкият войвода Мирчо и българският престолонаследник Константин. В 1404 г. войските им преминали река Дунав, разбили османците и завладели Силистра. Според някои автори те наложили властта си над цяла Добруджа. При създадената обстановка българите отхвърлили османската власт. Начело на въстанието застанали Константин и неговия братовчед Фружин. В изпълнената с конфликти балканска политическа сцена, те били единствените, които успели да преодолеят наследените от бащите им противоречия.

Ограничените данни не дават възможност да се възстанови хода на това българско въстание и правят дискусионни много въпроси. Спори се годината на неговото избухване. Едни автори твърдят, че това станало в 1404 г., а други в 1408 г. Според някои то имало ограничен обхват и засягало само земите на Видинското царство по поречието но р. Темска. Според други - въстанали българите от Силистра до Видин. Спорен е и въпросът за продължителността на въстанието. Едни твърдят, че то било потушено в 1409 г., а според други, че то продължило близо едно десетилетие.

Борбата между синовете на Баязид - Мехмед, Сюлейман и Муса, за султанския престол се превърнала в опустошителна война и българите се намирали в центъра на бойния театър. След потушаването на въстанието на Константин и Фружин от войските на Сюлейман, голяма част от българите взели страната на Муса. В неговите отряди, състоящи се главно от тюркменско опълчение, се включили още сърби и власи, привлечени от проповядваната идея за равенство между християни и мюсюлмани. Муса успял да разбие войските на Сюлейман и да го убие. Той управлявал в българските земи от 1411 до 1413 г. и оставил ужасяващ спомен у българите за жестокото разграбване на селища и избиването на населението от неговите войници. В българския фолклор той останал с прозвището Муса Кеседжия (Главорез). Срещу принца - разбойник се прехвърлил с войските си от Анадола Мехмед. Още три години продължило опустошението на българските земи от Черно море до р. Тимок и от р. Дунав до Бяло море. Последното действие на тази драма завършило в 1413 г., когато обединените отряди на Мехмед и балканските владетели разгромили войските на Муса край Самоковското село Чамурли. Но победата на султан Мехмед I (1413 - 1421 г.), означавала преди всичко край на кризата и възстановяване на османската държава. Въпреки това броженията в българските земи продължавали и били ръководени от двамата български престолонаследници Константин и Фружин. През второто десетилетие на 15 в. българите от Добруджа взели дейно участие във въстанието на ислямския богослов Бедредин Симави, привлечени от призивите му за равенство между християни и мюсюлмани.

Въстанието начело с Константин и Фружин било първият сериозен опит на българите да възстановят своята държавна независимост. Средновековното болярство в лицето на българските престолонаследници осъзнало своята обществена роля и направило опит да реализира тази цел.

След смъртта на Мехмед престола заел синът му Мурад II (1421 - 1451), при когото османската експанзия продължила с нова сила. Новият султан желаел по-скоро да приключи със завоеванието на Балканите и да насочи войските си към Централна Европа. След победи във Влашко, Албания и Сърбия обръчът около Цариград ставал все по-опасен. Византийският император Йоан VIII Палеолог сключил уния с католическата църква, която активизирала общо християнската борба срещу османците. Неин център отново била Унгария, където намерил убежище и българския принц Фружин. Тъкмо в Унгария били организирани и последните кръстоносни походи срещу османската държава. През този период все още имало обществени среди, които предприемали политически действия от името на целия български народ и се опитвали да отхвърлят османската власт. Показателно е, че трансилванският воевода и борец срещу османската експанзия Янош Хуняди имал амбициите да се короняса за "крал на България".

Призивите на папа Евгений IV за кръстоносен поход срещу османците раздвижили антиосманските сили в Европа. През лятото на 1443 г. в гр. Смедерево под командването на унгарско-полския крал Владислав III и на Янош Хуняди се събрала 25-хилядна християнска армия, в която участвали унгарски, полски, немски и френски рицари, чешки хусити и сръбските отряди на Георги Бранкович. Целта им била да преминат през Нишко, Пиротско и Софийско, да стигнат Одрин и да прогонят османците в Азия. В голямо сражение те разбили войските на местните бейове в Софийско. Османците настъпили на югоизток, оставяйки след себе си изпепелени градове и села. Въпреки опожаряването на София и на цялото софийско поле, българите с радост посрещнали кръстоносците. Те ги снабдявали с храни и им показвали кратки и безопасни пътища. Изворите съобщават, че множество въоръжени българи, които до този момент били принудени да служат в османската войска, се присъединили към кръстоносната армия. Надеждите за свобода били големи и изглеждали основателни. Като представител на възстановената в Софийско християнска власт кръстоносците поставили неизвестен по име български митрополит. Но кръстоносците не могли да преминат по вече заснежените планински проходи на Средна гора, за да навлязат в Тракийската равнина и били принудени да се върнат назад. Опитът на османците да устроят засада в планините между Драгоман и Ниш донесъл още една бляскава победа на християнските сили. Цяла османска армия била разгромена, военачалниците й - пленени. За отмъщение османските сили подлагат на опустошение българските земи в Софийско, Пиротско и Нишко. Султан Мурад II предложил мир, който бил подписан в Одрин. Поради дълбокото навлизане в османските балкански владения, кръстоносния поход от зимата на 1443-44 г. бил наречен "Дългият".

През следващата 1444 г. нова кръстоносна армия тръгнала към българските земи. Известията, че всички османски сили воюват в Мала Азия и военните успехи от предната година, карали крал Владислав III Ягело и Януш Хуняди да вярват в успеха на своето ново начинание. Под знамената на кръста отново воювали поляци, чехи, унгарци, французи, немци както и 4000 бойци на влашкия воевода Влад. Отново целта била Одрин. За да бъдат избегнати трудните старопланински проходи, рицарите извършили дълъг преход през Дунавската равнина до гр. Варна, където очаквали венециански кораби да ги прехвърлят в Тракия. Един месец кръстоносната войска се движела през българските селища. Отново към християнските сили се присъединили много българи, които очаквали, че освобождението е близко. Но събитията се развивали в друга посока. В полето при Варна срещу кръстоносната войска на крал Владислав III Ягело се изправил султан Мурад II с цялата си бойна мощ. До днес не е ясно дали венециански или генуезки кораби са прехвърлили през проливите османските войски. На 10 октомври 1444 г. двете армии се хвърлили в сражение край Варна, което трябвало да реши съдбата на балканските народи и на българите. Въпреки храбростта на християнските войски те претърпели тежко поражение, в което загинал и крал Владислав Ягело. Загинали хиляди християнски бойци. Воеводата Януш Хуняди успял да се спаси с малък трансилвански отряд и продължил отпора срещу османската експанзия през следващите години. "Паметна битка на народите" назовават сражението при Варна през 1444 г. Крал Владислав III Ягело посмъртно бил наречен Варненчик, за да се запази споменът за героичния ме подвиг.

Варненската битка показала, че храбростта и жертвоготовността на кръстоносците не могли да устоят на многобройния мюсюлмански противник и на бойния опит на еничарските отряди. Под стените на Варна през 1444 г. загинала и кръстоносната идея. Въпреки многото проекти на европейските сили за организиране на кръстоносен поход срещу османците, кръстоносна войска никога вече не могла да бъде събрана. Поражението при Варна потвърдило господството на османците на Балканите и хиляди българи потърсили спасение извън родната земя.

ВТОРИ ЕТАП НА СЪПРОТИВАТА През 1453 г. османците превзели Константинопол и затвърдили своята хегемония на Балканите. Героичната съпротива на албанското население също била сломена, а в 1499 г. била покорена и последната свободна балканска земя - Черна гора. Под натиска на събитията Влашко и Молдова се принудили да приемат опекунството на султана и станали васални държави. Границите на османската държава се простирали от бреговете на Каспийско море до Будапеща и от Кримския полуостров до Червено море. Българските земи станали вътрешни провинции на империята. При такава обстановка започнал вторият етап на българската антиосманска съпротива, в който антиосмански въстания практически нямало и тежестта паднала върху други форми на отпор. На преден план излязла идеята за личното спасение, за съпротивата срещу данъчните тежести и срещу такива уродливи форми на дискриминация като "кръвния данък". През този период се зародило хайдушкото движение. Понятието "хайдутин" османските турци заимстват от унгарската дума "хайду" (букв. "разбойник") и започват да го използват от края на 16 в. насетне. Явлението, разбира се, съществувало много по-отрано.

Основна обаче оставала борбата за съхраняването на християнската вяра и българската традиция. Затворен в малките социални групи (семейството, селската община, енорията и градската махала) българинът не само продължил съществуването на общинното самоуправление, но и потърсил спасение за оцеляване сред обкръжаващата го враждебна среда. В семейството новороденият човек научавал езика и начина на мислене на своите отци и деди. Със своето кръщение ставал християнин и постепенно овладявал християнската вяра, изискванията на религиозното поведение, представите за добро и зло, за грях и опрощение. Българският модел на живот като бит, морал, обичаи и ритуали били придобивани в семейството и ставали традиция, чрез която са опазвани миналото и перспективите за бъдещето.

Селската община била втората по значение социална група, която играела важна роля за организиране на българите в условията на чуждото владичество. Тя представлявала колективен орган за контакт с османската власт, но едновременно с това и бариера, която защитавала отделния човек от пряк досег с нея. Сходни функции изпълнявала и градската махала, която често съвпадала с църковната енория. В градовете обаче верският натиск бил много по-силен и много повече българи бивали принуждавани да приемат исляма.

Значителна роля за запазване на българщината играела църквата, която била единствената институция, останала да съществува от времето преди завладяването. Макар българските епархии да се намирали под юрисдикцията на Константинополския патриарх или Охридския архиепископ, тя била опора на религиозната и националната принадлежност на поколения българи. Тя, най-вече чрез низовите си структури (енории и манастири) съумяла да запази не само духовната им устойчивост, но най-вече културните ценности, наследени от миналото. Затова през втората половина на 15 в., когато военните действия на империята се пренесли далеч от българските предели, българите се заели да възстановят от руините своите църкви и манастири. Най-рано бил възстановен Рилския манастир. През 1469 г. пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Търново до Рилския манастир се превърнало в спонтанна изява на православната вяра и на българския дух във всички селища по пътя им. Съживили се манастирите в Северна Македония и около София, където се оформил истински манастирски комплекс, наричан "Софийска Света гора".

Един от изключително важните проблеми за съхраняване на българската народност била съпротивата срещу ислямизацията. Оказало се, че много често принудително ислямизираните българи само формално приемали исляма, а на практика продължавали да се чувстват като българи и християни. Новите мюсюлмани, които османската власт наричала "синове на Абдулах", тачели своите народни традиции и християнския култ, съхранявали непокътната българската празнично - обредна система. Завоевателите много скоро реагирали на тази пасивна съпротива с ожесточени наказателни санкции. Позовавайки се на Корана, тълкувателите на исляма нареждали всички опити за т.нар. скрито християнство да се наказват най-строго. В резултат на тези сурови мерки скритото християнство било преодоляно, но въпреки това в обичайната обредна система на новите мюсюлмани дълго време се забелязвали множество християнски елементи.

Форма на съпротива срещу ислямизацията била също възприетата практика от християнската православна църква да канонизира онези българи, които дръзко отказвали да приемат исляма и били готови да понесат всички страдания и последици. Те били обявени за светци - новомъченици. Между тях по-известни са Георги и Никола Нови Софийски, Ангел Битолски, Мъченик Димо, Иван Българина, Злата Мъгленска, Лазар Български, Иван Нови Търновски, Димитър Сливенски и др. При писането на житията на ново мъчениците от София например, възниква цяла книжовна школа (Софийска книжовна школа). Тези и десетки други ново мъченици се превърнали в символ на българския дух и народностната устойчивост.

Друга форма на съпротива била борбата на селяните срещу икономическия гнет. Най-масовата й проява били укриване на реколтата и опити за не плащане на данъци. Османската фискална документация била изпълнена със сведения за неплатени данъци и оплаквания от християнско и мюсюлманско население, че не може да изпълни своите задължения към държавната снага. Особено активни в този смисъл били раята с особен статут (войнуци, дервенджии, доганджии и др.). Османските документи говорят и за избухване на отделни бунтове в едно или няколко села, които обаче бързо били потушавани. Особено ожесточена била съпротивата срещу "кръвния данък", по силата на който български момчета били отнемани от семействата им и превръщани в еничари (членове на султанската гвардия).

Най-важна роля за поддържане на антиосманските настроения в българското общество през този период изиграло хайдутството. Прояви на въоръжена съпротива срещу завоевателя на по-големи или по-малки групи имало още в началните години на османската власт. С известни резерви се приема, че първите сведения за хайдутството датират от 1454 г., когато по нареждане на султан Мехмед II в София бил осъден на смърт воеводата Радич. По-обилни са свидетелствата на чуждите пътешественици, които пишат за наличието на хайдушки дружини в много райони на Тракия, Македония и Мизия.

Причината за възникването на хайдушкото движение било желанието на мнозина българи да защитават с оръжие своята чест и правата си. На практика те се поставяли извън закона и насочвали усилията си да мъстят на турските първенци и на провинили се мюсюлмани. Обикновено чуждестранните пътешественици представят хайдутите като разбойници и размирни елементи, но не отричат смелостта и мъжеството им. В документите от тази епоха често се срещат султански разпоредби за борбата с хайдутите, което говори за масовостта на явлението. Някои хайдушки дружини наброявали 80 до 90 души и в по-редки случаи и повече, което им позволявало да водят истински сражения с османски войскови части. . Хайдутите като защитници на населението получавали от него храна и подслон. Легендарният Чавдар воевода от 16 в. имал под оръжие до 300 хайдути, които всявали ужас у турците. Народните песни са запазили имената на много други хайдушки войводи като Мануш, Страхил и т.н. Между тях личат имена и на жени войводи: Румяна, Елена, Тодорка, Бояна.

Причина за засилването на хайдушкото движение били неуспехите на османските войни след 16 в., когато деморализираната войска се отдавала на грабежи и насилия. Там където хайдушкото движение били по-масово, османците преселвали мюсюлманско население. Както може да се прецени от изворите, хайдутството било по-силно разпространено в югозападните земи и в Софийско. Хайдутството запазвало духа на съпротива и просъществувало практически до Освобождението., когото се сляло с организираното национално - освободително движение.

ТРЕТИ ЕТАП НА СЪПРОТИВАТА Към края на 16 в. Османската държава започнала да навлиза в период на постоянна криза. Въпреки това султанската власт продължавала настъпателната политика към Централна Европа, където обаче османците започнали да търпят тежки поражения. Настъпила финансова криза. В провинциите се появили центробежни сили. Очертаващият се крах на военна система имала за последица еничарски бунтове и заговори, насочени срещу централната власт. Това съвпаднало със стопанското издигане на Западна Европа и с развитието на техниката и военното дело. Към средата на 16 в. се издигнала и Руската държава. През 1569 г. русите разбили многобройната еничарска войска и 30-хилядната татарска конница при долното течение на Волга. Отзвукът от това събитие достигнал до поробените балкански народи. Започнал да се заражда митът за "дядо Иван", който щял до освободи поробените православни християни. Голямо поражение претърпяла и турската флота през 1571 г. близо до нос Лепанто от обединените сили на Испания, Венеция, Малта, папата и някои италиански княжества. Битката при Лепанто развенчала мита за непобедимостта на османското оръжие и направила огромно впечатление в Европа. Всичко това създало условия за раздвижване на балканските народи, но особено важни за съдбата на поробеното население били войните на Австрия, Трансилвания, Влашко и Молдова с Османска Турция. Военните загуби на Османската империя засилили тежестта на чуждата власт в българските земи - увеличили се данъците и корупцията. За да преодолее загубата на войници, империята започнала по-често да събира кръвен данък. Недоволството на българите се съчетавало с възникването на перспективи пред освободителната им борба, тъй като войните на Османската империя с християнските държави за пръв път от 1444 г. довели до стъпване на християнски войски на българска земя.. Започнал третият етап на антиосманската съпротива, белязан от множество въстанически акции и стремеж за отхвърляне на османската власт.

През 1593 г. Австрия започнала война с Турция. Влашкият воевода Михаил Храбри, който действал в коалиция с австрийските войски, навлизал многократно в българските земи. Тези походи засилвали брожението сред българското население и скоро то се превърнало в организиран опит за въстание. Негови водачи били търновският епископ Дионисий Рали, никополският търговец Тодор Балина и дубровнишкият търговец Павел Джорджич. Те влезли във връзка с Михаил Храбри и император Рудолф ІІ, създали въстанически ядра в Търново и Никопол, като привличали местните първенци, обикаляли селата около проходите на Стара планина, за да организират въоръжени отряди.

Въстанието избухнало в 1598 г. във връзка с поредния поход на Михаил Храбри. Българите масово се присъединявали към неговата войска и активно участвали в боевете при Никопол. След превземането на града обединените въоръжени сили се насочили към Плевен и Враца, които също били овладяни. В това започнало въстанието в Търново, където за предполагаем наследник на последния български владетел били обявен цар Шишман III. Въпреки първоначалните успехи въстаниците били принудени да отстъпят под натиска на превъзхождащата ги османска армия. Михаил Храбри се оттеглил отвъд Дунава, а заедно с него хиляди българи напуснали родните си места и се преселили във Влашко.

За първото Търновско въстание било характерно участието предимно на селско население. Макар и да не постигнало своята цел, то било демонстрация на пробуждащия се български дух и зараждане на сили, които имали връзки със свободните държави и били готови да се жертват в името на освобождението.

През 17 в. загубите на османските войски зачестили и идеята за освобождение на балканските народи с помощта на християнска Европа станала още по-популярна. Нейни носители били предимно представителите на висшето духовенство и активното градско население. Православни духовници като охридския архиепископ Анастасий обикаляли европейските дворове Рим, Виена, Прага, Москва за да стимулират антиосмански военни акции и обещавали значителна помощ на войските им от българите и другите балкански народи.

Във втората половина на столетието особено активни били представителите на българската католическа църква. Хора с висока за времето си образованост, възприели хуманизма и идеите на ренесансовия свят, те станали инициатори на политическата борба. Архиепископ Петър Парчевич посветил целия си живот на опитите да се достигне единодействие в политиката на Австрийската империя, Полша, Венеция, Испания и Римската църква, за да се изтласкат османците от Европа. Усилията му, на пръв поглед безуспешни, фактически включили българските територии в плановете на европейската дипломация. Негов най-близък съмишленик бил видния български книжовник Петър Богдан Бакшев. Наред с външнополитическите акции католическите духовници повдигали общия дух на своето папство и желанието му за свобода.

В 1683 г. християнските сили от Свещената лига (Австрия, Полша, Венеция и Русия) разгромили османската армия под стените на Виена. Радостта на европейския свят била огромна, а в Цариград настъпил пълен хаос, довел до детронирането на султан Мехмед IІV. Брожението обхващало и провинциите. В западните български земи един еничарски офицер, Осман Паша, се обявил против централната власт. При тази ситуация в 1686 г. в Търново избухнало Второто Търновско въстание. В града имало заможна прослойка от търговци, а това били активни в стопанско и политическо отношение хора, които не искали да приемат безропотно натрапеното чуждо владичество.

В духа на средновековната традиция за ръководител на въстанието като "търновски княз" бил избран далечен (но само вероятен) потомък на цар Иван Страцимир - Ростислав Стратимирович. За разлика от българите, ориентирани към католическата общност в северозападните краища, търновските въстаници и по-специално Ростислав Стратимирович хранели големи надежди за помощ от Русия. Още преди началото на въстанието князът посетил Русия и с помощта и ходатайството на патриарх Йоаким, успял да привлече към българската кауза определени среди. Но за реална намеса на русите на Балканите било още рано. Без достатъчно прецизна подготовка, въстанието избухнало едновременно в Търново и околностите, както и в някои селища на Подбалкана. Всъщност въстанието не могло да получи развитие поради предателството на един грък, който издал плана и организацията му на турците срещу добро възнаграждение. Потерите бързо ликвидирали съпротивата на въстаниците и след като овладели града избили около 2/3 от населението, други отвлекли в робство. От този момент на сетне Търново загубило предишното се социално, стопанско и културно значение. Раненият Ростислав бил отведен в Рилския манастир, след което потърсил спасение зад граница.

На следващата година австрийската войска бързо напреднала към Балканите. През месец септември 1688 г. австрийците превзели Белград и настъпила към Ниш и Скопие. Тогава избухнало Чипровското въстание, чиито организатори били Франческо Соимирович, Филип Станиславов и най-вече Петър Парчевич. Въстаническите отряди командвали Георги Паячевич и Богдан Маринов. Значителна част от въстаниците, а те били хиляди български католици от близките селища до Чипровци - Копиловци, Железница, Клисура, имали добро въоръжение, било помислено за муниции и хранителни запаси, но прекомерното струпване на околното население около лагерите на въстанието създавало съществени трудности. Въстаниците най-много се надявали на приближаващите австрийски войски, които те смятали да подпомогнат във военните действия. Австрийските войски обаче внезапно спрели настъплението и въстаниците се оказали сами срещу добре въоръжените войски на османския съюзник, протестантския унгарски граф Емерих Тьокьоли. Въпреки първоначалните военни успехи, които предизвикали силно въодушевление сред въстаниците, Тьокьоли превзел основните укрепени лагери на Чипровци. След ожесточена съпротива, в която и двете страни дали много жертви, Тьокьоли влязъл в Чипровци и го предоставил на османските войници. Според очевидци разграбването на богатото селище продължило три дни. Последвало страшно разорение на Чипровци и на околните селища. Разрушенията и загубите били такива, че старото рударско селище никога повече не се съвзело. Както и при други подобни случаи, страната напуснали хиляди семейства. Само незначителна част от тях се върнали след години по родните си селища.

Разчитайки на австрийските войски въстанала и Македония начело с легендарния местен хайдушки войвода Карпош. Акцията започнала много успешно в 1689 г.. Под контрола на въстаниците попаднали редица градове, между които Крива паланка, Куманово, Прищина и Скопие Карпош се обявил за крал, а австрийците го произвели в чин полковник от австрийската армия. Впоследствие австрийските войски се оттеглили и оставили на произвола въстаналото българско население. 15-хилядна турска армия удавила в кръв въстаналите области. Самият Карпош бил заловен и наказан с набиване на кол. Въстанието на Карпош било последното от серията български въстания, избухнали в резултат на успехите на християнската коалиция във войната срещу Османската империя. В 1699 г. бил подписан мирът в град Карловац, който отбелязал края на османската експанзия на европейска земя.



ЗАКЛЮЧЕНИЕ През 80-те години на 17 в. била достигната кулминационната точка във въоръжената борба на българския народ в първите векове на османското владичество. Водачите на въстанията разчитали изключително много на външната намеса и виждали благоприятния изход на борбата в съчетаването на собствените усилия с решителното участие на чуждите сили. Подобен начин на действие бил в духа на епохата, но от гледище на реалната политика нямал големи шансове. Общо християнската кауза била удобна форма за реализация на интересите на големите европейски държави срещу Османска Турция. Макар и значително омаломощена и вече изпаднала в криза, Османската империя все още разполагала със значителни средства да удържи властта си пред сравнително малките сили на българските въстаници. Въстанията показали волята на българите за свобода и направили известна на редица европейски владетели съдбата на България, която отдавна вече не съществувала на политическата карта на Стария континент. Освободителната активност на българите през периода 15-17 в. категорично опровергава тезата, че това били "тъмни векове" в българското историческо развитие.






Достарыңызбен бөлісу:


©kzref.org 2017
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет