И аз имам зимница там, тя как е. Йове?



жүктеу 4.04 Mb.
бет12/28
Дата02.04.2019
өлшемі4.04 Mb.
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   28
VI част

Неусетно и незабелязано пролетта стигна пълния си разцвет и зимата се забрави, като отколешен и тежък сън. Поляните около лагера, неприветни и голи доскоро, сега весело се зеленееха, покрити с млада и свежа трева. Откъм северната страна имаше широк хълм. Там минаваше железопътната линия и от двете й страни беше гората. От някое време насам бяха поправили тая линия и докато гората беше безлистна, черна и оредяла, през нея ясно се виждаше всеки трен, който минаваше. Сега идеше същият продължителен шум на колелетата, но тренът вече не се виждаше и само белите кълба от пара чертаеха за минута пътя му из гъстата и къдрава шума. Но имаше едно място, което пролетта като че беше разхубавила с най-щедра и разточителна ръка. Това беше продължението на долината под лагера. Зелената равнина на ливадите беше изпъстрена с хиляди цветя. Имаше ярки макове, раз - лени в широки, сякаш кървави потоци, сини метличини, бели лайкучки и жълти като злато глухари. Върху светлата зеленина тия цветя бяха разхвърляни и размесени, като разноцветните петна на някоя мозайка.


Бяха тия първи пролетни цветя с ведро и синьо небе, с кристален въздух, с меко и нежно слънце, което още не пече, тия дни, които възбуждат, опияняват и пораждат неутолима любов към живота. Но все пак тая пролет беше странна: нямаше птици, полетата бяха безлюдни и пусти, без стада и без орачи. Щом времето се поправи, сраженията започнаха отново. Всеки ден почти се чуваха глухи, като че подземни топовни гърмежи. Войната продължаваше и никога тия гърмежи не са звучали тъй зловещо и тъй болезнено жестоко.
по-рано войниците от лагера мислеха, че зимата е, която ги задържа толкова на едно място. И сега, макар че имаха специална задача да охраняват морския бряг, те гледаха на това като на временна и второстепенна работа и чакаха всеки ден да заминат напред. Тая неизвестност ги измъчваше, всеки ден донасяше нови безпокойства и войната като че нямаше да има край. Никола ставаше още по-нервен, лесно се дразнеше, и по-често търпеше наказания от Буцова. Но лошото настроение у него идеше нарядко, като внезапен припадък, и бързо преминаваше. Той, Димитър и Илия прекарваха все пак безгрижно и леко.
Стоил се измени повече. Той стана по-мълчелив, отбягваше другите и се уединяваше. Когато беше свободен от служба, той излизаше от лагера, лягаше някъде в полето и по цели часове прекарваше сам. Той гледаше зелената долина, гъстата трева на ливадите, по които пробягваха тъмни вълни. В село той имаше една ливада и струваше му се, че вижда нея. Тя е под воденицата, през пролетта реката е многоводна, язът се прелива и пълни цялата ливада. "Трябва да е станала хубава трева - мислеше си той, - гъста и жилава, като тесто. Но нищо, трябва само косата по-често да се точи"...
По стар навик, той продължаваше да прави тия наблюдения, които му помагаха да предсказва какво ще бъде времето. Когато станеше да си ходи, той поглеждаше на запад, за да види не засяда ли слънцето зад облак. Понякога намокряше с езика си единия см пръст и издигаше нагоре ръката си: така кожата ставаше чувствителна, и най-слабият вятър се усещаше като лека и приятна ласка и непогрешимо се познаваше посоката му. И Стоил се радваше, когато се увереше, че духа морският източен вятър. Той е влажен, лек и приятен. От него храните по-бърже растат, изглеждат весели и наситено зелени.
Вечер, когато лагерът утихваше и в землянката всички заспиваха, Стоил дълго още стоеше буден. Струваше му се, че е в къщи, измисляше грижи и безпокойства около кърската работа, кроеше планове, нареждаше слугите, спохождаше и наглеждаше добитъка. Той се вълнуваше и дълго не можеше да заспи. Това се повтаряше всяка вечер и стана за него постоянна и приятна привичка. Когато най-после, уморен и измъчен, заспиваше, сънят му се изпълняше със същите картини и на сутринта той със същото вълнение се мъчеше да възстанови сънищата си с най-малките им подробности. Сега той често пишеше в къщи. Пишеше дълги, безкрайни писма. Даваше най-подробни нареждания и съвети, кое как да се прави. Той знаеше, че всичко това е известно и ще се направи най-добре и безпогрешно, но като даваше тия наставления, той като че и сам участвуваше в труда и изпитваше насладата от него.
В селата, освен общия и известен на всички календар, има и друг, самобитен и оригинален. Годината, според тоя календар, се дели на два големи периода от време. Дните на единия започват да се броят от Димитровден, а на другия - от Гергьовден. Оран, сеитба, жътва, кога почват и кога се свършват, хиляди правила, наставления и вярвания - имат мястото си в тоя календар. Една радост беше за Стоила всеки ден да си припомня кое число е от Днмитровден и каква работа съответствува на него.
- Сряда... Сто и седем - казваше той. - Днес е Свети Влас. Който има волове н добитък, не трябва да работи.
Или по-късно:
- Сто и двайсет и три... Четвъртък. Как минават дните! Сто и двайсет и три! Хаджи Павел казваше:
"Сто и двайсет и три - прекръсти се и ори.
Това се повтаряше в различни форми всеки ден и Никола захвана да се дразни и надсмива.
- Голубчик! - говори той на Стоила. - Смешен ставаш! Сто и двайсет и три, сто и двайсет и шест. Хиляда, две хиляди! Хаджи Павел казал тъй, хаджи Павел онъй. Добре бе, приятелю, ама турчинът друго казва...
Стоил отслабна, очите му дълбоко хлътнаха. Но едновременно с това той ставаше по-търпелив, благ и набожен. Той знаеше наизуст много тропари, ирмоси и катавасии. Когато оставаше сам в землянката или около лагера в полето, той си пееше тия песни с благоговейно умиление, което го просълзяваше. Всяка сутрин, когато войниците измиваха набързо лицата си, обръщаха се на изток, снемаха фуражките си и се прекръстваха. Стоил изпълняваше тоя обред някак по-ревностно и с голямо смирение. Гологлав, висок и едър, топ заставаше обърнат на изток, прекръстваше се няколко пъти и, по навика си, като задържаше едната си ръкана гърдите, оставаше неподвижен и унесен, като че шепнеше някаква молитва. Пред него, ниско над зеленото поле, се издигаше слънцето, голямо и червено.
VII част

Един неделен ден на гости на Стоила беше дошел Делчо. Той е същият тоя млад артилерист, който твърде често през походите се появяваше на бял и хубав кон при седма рота и доверчиво питаше войниците за чича си, без да се досети, че не всеки можеше да знае, че чичо му - това е високият ефрейтор. Тъй беше отначало. Войниците гледаха тогава на Делча равнодушно, дори враждебно, както всички уморени пехотинци гледат на всеки конник. Едни са,мо го изглеждаха, без да му отговорят, а други злъчно се шегуваха, като казваха, че тоя чичо трябва да е с бялата аба Тодор. Но отпосле те свикнаха, младият момък им хареса, всички се запознаха и сприятелиха с него и роднинството му към Стоила като че се разшири и стана общо към цялата рота. "Наш Делчо иде!" - говореха войниците добродушно и радостно, щом забележеха, че Делчо се задава отнякъде на белия си кон.


Делчо не беше дохождал скоро и Стоил много се зарадва, разчувствува се почти до сълзи и първата мисъл, която се яви и не напусна съзнанието му, беше, че сега поне има близък човек, на когото всичко може да каже. Какво и как щеше да разказва, той още не знаеше, но всичката готовност за това се виждаше в погледа му, във всичките му - обръщения. Напоследък той много се измъчи. Всяко голямо страдание поражда и голяма любов и Стоил се отнасяше сега към Делча прекалено внимателно, нежно и дори галено. Какъвто си беше голям, недодялан и тромав, той и това вършеше тъй непохватно и смешно, че младият момък се конфузеше и червеше.
Идването на Делча зарадва всички земляци. Делчо е здрав, млад и много хубав момък. Той е от тия войници, които войната завари в казармата и които на походите и на сраженията гледаха като на продължение от маневрите и ученията на плаца. Делчо не се оплаква, че войната много се е продължила, и към всички слухове за мира се отнася най-равнодушно, като помни само датата, когато подлежат на уволнение. Той разказва повече за интимния и домашен живот на батареята, отколкото за село, говори за командира си, за всевъзможни приключения и случки в походите и сраженията. Но най-много говори за своя кон. Наскоро те имали поход. Пътища лоши, сняг, студ, навсякъде изгорени и напуснати села, не се намира какъвто и да е фураж. Конете по цели дни гладували. И с истинска скръб Делчо разказва как конят му биел с крак земята, разравял снега, за да търси трева, как гризял кората на фиданките или дори сухи греди. "Сърцето ми се къса - разказва той, - аз сам не ям, давам му сухаря си. И той ме гледа, ама как ме гледа, като човек! Сякаш ще продума"...
Делчо свършва разказа си, изведнъж се смущава, черви се и навежда очи: едвам сега той забелязва колко много е заинтересувал и увлякъл слушателите си. Със същинско детско любопитство земляците се заглеждат в униформата му, особено в това, което за тях е чуждо и оригинално: артилерийската емблема върху медните копчета, тежкия парабел, темляка на саблята, шпорите. Делчо е поласкан и съобщава, че от някое време той е началник на оръдие и в колоната язди най-напред. Една суетна и приятна мисъл се спира в съзнанието на земляците и тайно ги ласкае: тоя хубав и стегнат артилерист е техен земляк, и той е от Брешлян. Никола открито и шумно изказва възхищението си. Той обича храбрите хора, радва се сърдечно и потупва Делча по рамото.
- Браво, земляк! - говори той. - Маладец! Славна артилерия! Обичам, братко, туй. И аз за топчия съм роден, ама на...
Наедно с Делча, земляците се разходиха из лагера. Както всякога, войниците от седма рота радостно посрещат Делча и се здрависват с него. Ходиха и при Дканий. Но той, кой знае защо, се показа студен, въздържан и подозрителен. Това изглежда още по-странно, толкоз повече, че дори Буцов снизходително и милостиво размени няколко думи с Делча.
Те ходиха пак заедно да се хранят и след това се прибраха в землянката. Разговорът е все още жив, възбуден, с внезапни скокове минава от тема на тема, но постоянно се върти все около село. Те си спомнят много работи за Брешлян и сега, когато Делчо е между тях, всички тия спомени неволно се свързват с него. Никола се развеселява и почва да се шегува. Делчо е сгоден за Неша, твърде известно и палаво, но хубаво момиче. Никола се опитва да подразни Делча, но не с лошо намерение: сега е твърде много разположен към него.
- Знаеш ли, Делчо - говори той. - Нако, поповият син, бил в Брешлян. Ранен бил и се върнал.
- Е, че що от туй? - пита Делчо спокойно, макар и да разбира накъде отива работата. "
- Какво ли? Да не чуем, че Неша пак се годява за него?
- А - а, виж, това няма да бъде. То веднъж става.
- Остави се, Делчо - говори Никола, като се мъчи да бъде сериозен и убедителен. - Момче, ти не знаеш хората! Като влязат по дирите на някого - подлудяват го. Днес Неша не го иска - утре я придумали!
- А че и попадията... таквоз, каквото е - обажда се предпазливо Димитър, не съвсем уверен ще позволи ли Никола, или не. - Попадията.,, таквоз, и магия знае.
- Право каза Митко - говори Никола, - попадията и магия знае.
- Нейната магия няма да хване Неша - обажда се покровителствено Стоил. - Неша не се лъже лесчо. Ти знаеш ли я каква е?
- Знам... знам я аз нея!
Никола се заглежда за минута пред себе си, после отведнъж се разсмива.
- Хе! - говори той възторжено. - Неша е по-голяма вещица и от попадията! Искаха да я годяват за Нака; чу се, че искала да се дави, че баща й я стигнал до яза. Вятър! Вятър! Тя ли ще се удави! Ама хубаво ги изигра - уплаши стария и той се остави.
- Е, виждаш ли? Неша пак ще си вземе когото иска.
И Стоил спира очи на Делча и слага голямата си и тежка ръка върху рамото му. През всичкото тона време Илия мълчи. Той е полегнал на едната си ръка, крие се зад Никола и гледа в земята. В село той беше един от пропадналите съперници на Делча. Никола знае много работи, поглежда го от време на време, колкото да го сплаши, но не издава нищо. Все пак Илия се чувствува неловко. Никола разбира това и за да го спаси, опитва се да даде друга насока на разговора.
- Знам я аз нея, Неша - започва той, - знам я! Че всеки ден съм бил на воденицата. Една крачка е от гората!
Той поклаща глава, чуди се нещо, цъка с езика си и се усмихва.
- Дявол момиче! - продължава той. - Остави, че и мене лъжеше. Отивам, знаеш, някоя вечер; тя такава засмяна, чевръста и шета. Лицето й бяло, бяло, а очите й като сливи. "О, добре дошел, бай Никола! Седни, бай Никола!" Сядам аз и поприказваме със стария. Ставам да си ходя. Не, не бива, та не бива! Стой, казва тя, Неша, ще направя кафе, има и ракия. И се смее. Сядам аз, седя час, два, че и три. Где ще усетиш как върви времето, когато ти е добре! Връщам се най-сетне в гората и що да видиш: на гнезда, на гнезда изсечено. най-хубавите издънки, гледал съм ги и съм ги пазил като деца. Изсякъл ги човекът без сърце, като че заклал хора. Иди, че го гони! Ах, Нешо, Пешо - думам си. - С татул ме поиш ти, момиче, с татул!
- Е, че какво е крива Неша? - пита Делчо.
- Какво ли? Разбрах аз всичко, само късно. Този черният дявол, Ананий... нали са роднина? Надумват се двамата - тя да ме залисва във воденицата, а тон да краде дърва.
Тая история е известна и Никола много пъти я е разказвал. Но все пак тя развеселява и разсмива всички. Илия се изправя, не се крие повече и от всички най-много се смее.
- Ами ракията биваше ли я? - пита той. - С татул, а?
Дори и Димитър, ако и предпазливо, и той се шегува с Никола, който сам беше се поставил в смешно и глупаво положение, но поласкан от ефекта на разказа си, търпеше закачките.
Но шегите и смехът скоро престават; лицата още са усмихнати, но всички мълчат и унесено гледат пред себе си. Така минават две, три и повече минути. най-после Никола изведнъж се сепва, изправя се и насмешливо гледа другите.
- Ехе! - говори той - какво се умислихте... Всички сте в Брешлян сега, зная. Голубчик! - обръща се той към Делча - и ти си там!
Делчо подига очи, гледа Никола и смутено и виновно се усмихва.
- Ах, сиромаха! - говори Никола - в очите му я виждам, Неша. Цяла - целеничка Неша е в очите му! Ах, сиромаха!
- А ти защо си оставил такваз брада? - пита Делчо съвсем не на място, смутен и объркан още повече.
- А, то е друга работа. Защо ли? На страх врагам, голубчик, на страх врагам! Вашта е лесна: скрий се зад баира и гърми отдалеч - я видипРтурчин, я - не. Нашто е друго: ей тъй, гърди с гърди! Ако не се облещиш и не си страшен, турчинът лесно ще ти види работата. Тъй. А сега да излезем...
- Къде? - пита Стоил.
- Вън. Горе, до окопите да идем. Слушайте! Много лае днес Байчовото куче. Ще има нещо! Той погледна пак Делчо и се усмихна.
- Тъй,голубчик! Гърди с гърди...
Никола излиза навън. След него стават Димитър и Илия. Димитър се спира до вратата и се обръща. Отдавна той се готви да каже нещо.
- Никола право казва - почва той, - таквоз, при Кайпа като касапи се мушкахме. Дето се казва, таквоз, за косите се заловихме...
Вън гръмва висок смях.
- Та там оскубаха косата, на Митка я! - обажда се Никола и гърлесто се смее.
Те се отдалечават, през тънкия смях на Илия дочува се силният и тежък бас на Никола.
- Голубчик! - вика той. - Митко! Ела с нас де! Стига си лъгал!
Димитър слуша, гледа земята, обиден и засрамен. Безбройните бръчки на лицето му чертаят болезнено и искрено страдание, цялата му фигура като че още повече се смалява, безпомощна и жалка. Това е един от тия редки случаи, когато Димитър се чувствува унизен и измъчен до болка от закачките на Никола. Той стои на вратата на землянката, колебае се и не знае Да върви ли, или да остане.
- Иди с тях - говори кротко и съчувствено Стоил. - Иди. И ние ще додем подир малко с Делча.
Димитър излиза. Делчо не забелязва нищо от това и продължава да мълчи.
- Ти да не вярваш на Никола - говори Стоил, - остави го, той си е такъв!
- Че кой му вярва! Аз сам си знам.
- Имаш ли писмо?
- Имам. А, чакай, щях да забравя - говори Делчо. - Гледай, щях да забравя - повтаря той и търси из всичките джебове.
- Има ли за Неша? - пита Стоил.
- Има и за нея. Не, няма го! - казва Делчо и престава да търси. - Изгубил съм го или е в палатката. Ама аз помня. Добре били всички, и стрина, и децата. Нивата р гората до колибата я засели с жито. Още... Какво имаше още? А - а - а! - изведнъж се досеща Делчо и се усмихва - и малкият проговорил вече. Христо де, приказвал вече.
- Гледай го ти! - изненадва се Стоил. - Приказвал! Ама че той трябва да има година вече. Какъв ли е смешен!
Христо е най-малкото дете на Стоила. Той като че вижда тоя хлапак, смее се, но очите му овлажняват и блещят.
- Ти пишеш ли им? - пита Делчо.
- Пиша. Много често пиша. Ама ако речеш да пишеш - поздрави ги. И Неша поздрави. Пиши, че си дохаждал тук. Хм... приказвал - говори като на себе си Стоил и се усмихва.
- Кой знай, я пиша - я не. Нали щяло да има мир? Може скоро да си ходим. Делчо помълча и прибави:
- На мене ми е все едно. И тук служба, и там служба. И да си идем, нас няма да ни уволнят. И тук ми е добре.
Досега Стоил беше чакал удобно време, за да може да поговори на Делча нещо повече за себе си. Искаше доверчиво и открито да му разкаже колко много се измъчва от някое време. Откато се запролети, той няма ни минута спокойствие, нещо го вика и тегли към село, той сякаш не е в себе си и често пъти, като се погледне в тия войнишки дрехи, не може да се познае.
А войната продължава и като че няма да има кран, Но Стоил не искаше да осъжда когото и да е. Щом това е тъй, значи, необходимо е и друго средство няма. Трябва добросъвестно и честно да се служи. И сега, като слушаше Делча, той мислеше и се радваше за тия млади хора, които могат да служат именно тъй и са били добри и чисти. Стоил реши да не говори, да не хвърли и най-малката сянка в душата на тоя момък и да скрие страданието само за себе ей.
- Какво каза, Делчо? - попита той някак сърдечно весело. - Каза нещо ти, аз не чух.
- Може да си ходим, казах.
- Да си ходим? Дано, дано... Стоил се замисли и поклати глава.
- Не знам, Делчо - бавно говори той, - таз година ни орахме, ни сяхме. Не знам, божа воля е. Може той друго да иска и друго да е наредил. Негова воля е...
Повече от това Стоил нищо не каза.

VIII част



Те излязоха от землянката и намериха Никола, Димитра и Илия насядали на поляната, близо до окопите, които служеха като ходове за съобщения към люнета. Самото укрепление беше наблизо и те биха се изкачили там, ако не беше забранено. Вън от лагера, в тая посока, най-много до тия окопи можеше да се ходи.
Времето беше хубаво. Настъпваха първите, почти летни горещини, войниците бягаха на сянка в землянките. Тук - там се виждат само някои, които се движат лениво и бавно, разпуснати от жегата. Наоколо полето е още свежо и сочно, тъмнозелено, почти черно там, гдето падат сенките на облаците, и яркосветло на сгрените от слънцето места. Долината под лагера е все още тъй хубава, още са много и големи ярките петна на цветята.'Там сякаш е разстлан светлозелен копринен плат, фантастично и пъстро бродирай.
Земляците си приказват сега тихо. Подир смеха и безгрижието изведнъж настъпи това униние, което идеше рядко, но затова пък биваше болезнено и тежко. Те говорят за теглата и лишенията, които са прекарали, за лошите слухове, които идат от селата, за писмата, които се губят, за вечните лъжи около мира. Повечето мълчат или рядко се обаждат, унесени и мрачно замислени. Говори сега само Никола. От минута на минута той става по-възбуден, ядосва се, изпада в пресилено и несправедливо незадоволство и във всичко започва да вижда само черната страна. Постепенно той попада на своята тема: говори само за разправиите си с Буцова.
По едно време към тях се зададе подпоручик Варенов. Той идеше откъм морето и, както се виждаше, наблюдавал е нещо, защото на гърдите му висеше открит бинокъл. Варенов е още доста далеч, върви леко и пъргаво, като при всяка крачка шиба с камшик по десния си чизъм. Но той намалява крачките си, изважда някаква хартия, навярно писмо, поспира се, чете и се усмихва. Той още повече се усмихва, когато, като оставя писмото, дълго се взира в друго нещо, което много прилича на малка фотография. После той скрива всичко това и все със същата щастлива усмивка на лицето си тръгва пак чевръсто и плющи ритмично с камшика.
Варенов е млад момък, почти момче, с хубаво, голобрадо и чисто лице. Косата му, отдавна нестригана, се подава изпод фуражката му, дълга, гъсто наплъстена, черна и лъскава. Той има светли, усмихнати очи и дълги гъсти ресници, като на момиче. От цялото му същество лъха жизнерадост и безгрижие и, както всички млади и здрави хора, той изглежда безпричинно щастлив и весел. Той е вече наблизо.
- Кой е тоя? - пита Делчо.
- А, ротният иде! - каза Стоил, като съглежда Варенова. - Подпоручикът е.
- Какъв е... Много млад!
- Млад е, но си е добър.
Стоил навярно си спомня нещо и се усмихва.
- Никола - говори той, - помниш ли в онова село, как се казваше... дето беше излъгал хазайката за подпоручика. Иде при мене жената и ме пита: "Истина ли, казва, вашият капитан бил момиче?" Излъгал я Никола и тя повярвала жената!
Варенов е само на няколко крачки. Войниците се изправят.
- Какво правите? - говори той и се спира. - Приказвате си,нали?
- Приказваме си, господин подпоручик - отговори за всички Никола.
- Добре, добре! А тоя кой е? Артилерист, нали? Делчо казва от кой е полк, защо е дошъл и где е техният лагер.
- Добре, добре! Стоил ти е чичо, зная. Аз и друг път съм те виждал.
Варенов нарочно се мъчи да говори неестествено тежко и басово, види се, за да скрие някак, че е много млад. Той съглежда Димитра и се усмихва.
- Димитре, как си?
- А - а - арно съм, господин подпоручик! Имам си тю - тюнец, имам си и малко парици...
Димитър изпява своя речитатив и свит като дъга, гледа подпоручика и плахо примигва, но бръчките чертаят на лицето му някаква широка, добродушна и малко дяволита усмивка. Той като че иска да каже на подпоручика, че е и здрав, и добре, малко смешен и, както всички са уверени, може би и малко глупав. Той най-после може да бъде и всичко, което подпоручикът желае. Илия се крие зад Никола и с мъка задържа смеха си.
- Стоил Първанов! - обръща се Варенов към Стоила - нещо си се развалил. Да не си болен?
- Не съм болен, господин подпоручик, ами...
- Ами що? Или ще кажеш, много стана. Омръзна ви вече, нали?
Варенов се обръща да продължи пътя си, но пак се спира.
- Много стана, право е - говори той. - Много стана, но трябва да се потърпи. Скоро всичко ще се свърши и ние по живо, по здраво ще се върнем. Да, честна дума.
Стоил мълчи, като че не знае и не намира какво да отговори. Погледът му бавно преминава към полето. В тая минута, обляно от слънцето, то блещи, зелено, свежо и хубаво, обилно и щедро накърмено от плодоносните недра на земята. От него иде девствената красота на здрава и силна девойка, която чувствува вече тревожните тръпки на близко материнство.
Стоил гледа полето и бави отговора си.
- Няма какво да се мисли - казва Варенов. - Трябва да се потърпи още малко.
- Та ний търпим - бавно заговорва Стоил.- Ний търпим, господин подпоручик, ами тя не чака... тя, земята. Виж я на - тя приказва!...
Както е застанал мирно по войнишки, Стоил прави въздържан и кратък жест с ръка и посочва към насипа на окопа. Върху черната и сбита пръст, която сами неотдавна бяха изкопали и нахвърляли, имаше зелена трева и тук - таме из нея дребни и жълти цветя. Варенов проследява погледа му и сам се заглежда в тях. Лицето му става сериозно и замислено. Една минута всички мълчат.
- Да - говори Варенов, ниско, като за себе си. - Да, тя приказва... земята приказва!...
Но изведнъж той се сепва, подига очи, усмихва се, лицето му прояснява и добива пак предишното си весело и безгрижно изражение.
- Кураж, момчета! - говори той. - Скоро ще се свърши всичко. Аз ви казвам това. Честна дума.
Варенов се обръща и със същата лека и плавна походка тръгва към лагера, като все шиба с камшика по чизъма си.
- Браво, голубчик! - говори Никола, когато бяха сами вече. - - Браво! Хубаво го каза. Земята приказва! Та тъй си е. Ей тъй трябва да се отговаря, направо - баста!
Никой не му отговори. Всички се заглеждат на изток и се вслушват. Още от тая сутрин откъм позициите се чуваха топовни гърмежи, но сега още повече зачестиха. Като че далеч зад хоризонта невидима буря страховито и тежко идеше, местеше се и се приближаваше все по-близо и по-близо.



Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   28


©kzref.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет