И аз имам зимница там, тя как е. Йове?



жүктеу 4.04 Mb.
бет7/28
Дата02.04.2019
өлшемі4.04 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   28
През тия есенни дни там, над безкрайните полета, има хубави звездни нощи. Хиляди очи в тия тихи часове се взират може би на юг. И никога тия нощи не са крили толкова много тайни, толкова странни видения и толкова мистичен чар. В непрогледния мрак, далеч някъде, тия устремени очи не виждат ли вълнуващите се потоци на безбройни полкове, не виждат ли разлюляната гора на щикове, силуетите на знамена и в поривите на вятъра не се ли чувствува горещият дъх на хиляди хора? Не идат ли те? Не са ли близо вече? Високо някъде в тъмното небе откъсват се и падат звезди. И сред безмълвната тишина на тия минути и огнени линии сякаш чертаят вещателните знаци на едно очаквано и близко чудо.
Там много чакат и много се надяват. Спомням си сега за един мой добър приятел, дългогодишен учител из Добруджа, който това лято ми беше на гости. Той беше дошел тук, както болните, по съветите на лекаря, отиват да търсят други въздух и друго слънце. И наистина, с всеки нов ден той по-силно чувствуваше опияняващото блаженство на едно оздравяне. Като затворник в първия ден на свободата си, той се радваше и се чудеше на всичко, обичаше всичко. Но една трогателна, нежна и бащинска радост виждах в него особено когато срещахме войници. Минаваше веднъж едно отделение с музика и знаме. И аз гледах как той с открита глава и със сълзи на очите си се спря и застана в някаква почтителна и богомолна поза пред това знаме и как дълго не можеше да откъса очи от него.
Дните, които прекарахме наедно, оставиха скъпи спомени в мене, защото ние преживяхме тоя чист и възвишен възторг, чрез който само могат да се почувствуват и познаят тайнствените и неразривни връзки с родината. А тогава още всичко беше твърде скорошно и близко, и най-малкият спомен докарваше тъпата нетърпима болка на открита рана.
Една вечер, помня, отидохме с моя приятел в някаква увеселителна градина. На сцената се редяха танци, фарсове и песни и сред сладостната нега на музиката и общото безгрижно веселие, моят другар гледаше всичко това като странни сънища. На сцената се появи и някакъв несръчно гримиран артист, с дълга медна тръба, а на белия гръб на жилетката му се четеше едър надпис: Аidа. Той се покланя и почва. Екна тържественият, възторженият химн - химнът при посрещането иа Радамеса. Високи, ликуващи и радостни звуци, възторжено и гръмко приветствие на един герой, който иде със силата и красотата на бог. Слушахме едва началото, когато аз усетих, че някои ме дърпа за рамото. Обърнах се: почти не познах моя приятел. Той беше бледен, гримаса на страдание беше изкривила лицето му, устните му трепереха. "Стани, стани да си вървим... Да си вървим!" - повтаряше, почти викаше той. Опитах се да го успокоя, да разбера какво се е случило, но той с един рязък жест се обърна и тръгна бързо към вратата. Стигнах го на улицата. "Какво ти стана?" - попитах го. "Какво ли? И тук ли трябваше да чуя туй. И как може, кажи ми, как може? Че това е тяхна песен!" "Тяхна песен? Не, лю-безний, това е друго, това е из една опера." "Защо говориш тъй? Аз сам чух, сам видях с очите си. С тая песен тяхната кавалерия влезе в наше село... Да, с нея..."
Аз замълчах. Не можех и не исках повече да го разубеждавам. Разбрах, че тъй е било наистина и той добре го е запомнил. А че тая музика била из някаква опера или тяхна собствена - това тъй малко важи. Не, това никога не може да се забрави. Всеки звук, всяка вибрация, като нажежено острие, пронизва и гори душата...
Това беше малка случка, която скоро забравихме. Но със същото, болезнено изменено лице аз видях моя приятел и последния път: надвесен из прозореца на вагона, той бързо потъваше и се губеше в мрака на нощта. Той си отиваше.
Но това беше твърде отдавна. Аз вярвам, че сега моят добър приятел отново чувствува опияняващото облекчение на едно оздравяне. Аз вярвам, че най-много вяра и най-много надежди има в неговата душа. Между другото, той беше ми разказал с каква голяма скръб и в какво отчаяние той е обикалял като бродник ноще около училището, затворено и занемяло завинаги. На заключените врати стоял някакъв печат - ненавистен белег на насилие и неправда. Една нощ той, моят приятел, също като разбойник, разбива прозореца, вляза в училището и като из поруган храм на забранена религия, откраднал или спасил последните оцелели светини: една карта на България, един окъсан буквар с образите на св. св. Кирил н Методий. "Те са сега у дома и с тях уча децата си" - ми казваше той.
И сега, когато тъй често мисля и си спомням за него, виждам едно и също: в малката, полутъмна стая на своята къща, като в някогашните килии, той дава своите уроци. Той е развълнуван, но бодър и жив, вдъхновен и разпален. Показалката леко и бързо тича по окачената карта. Той броди по всички бойни полета, спира се на всички места, отбелязани от смъртта, озарени от подвига. И той говори, говори, нервно, бързо, вдъхновено. Той е бледен, в очите му гори трескав огън, той страда, но той е безкрайно щастлив, моят стар приятел. Ето, той свършва: с твърд и смел размах ръката му чертае, някакви широки, нови линии върху картата: може би други граници, може би въжделения образ на една мечта.
А пред затворения буквар, сякаш унесени в чудно хубава приказка, жадно слушат малките ученици, с подпрени на ръцете си глави, с мечтателни очи. Те вече не разбират почти урока, но как всичко това е хубаво, как неотразимо привлича и вълнува... И високо над тях - над това свято мъченичество и свята любов - трепетният блясък на кандилото откроява строгите черти и издигнатите благославящи десници на двамата солунски братя...

Непознатият



Това се случи в първите дни на мобилизацията. Влакът хвърчеше в нощта покрай Марица. Ние бяхме пет-шест души офицери в едно купе и всички отивахме по полковете си. Пътувахме доста отдавна, беше ни дотегнало да мълчим и мисълта ни се умори да преповтаря спомените за тия, с които се бяхме разделили. И щом светнаха лампите и стъклата на прозорците потъмняха, вън нямаше какво повече да се гледа, чуваше се само бесният шум на влака, но затуй пък в купето изведнъж стана по-вееело и по-удобно. Всеки почувствува облекчение и нужда да говори, и то за друго вече, не за това, за което беше си мислил сам.
Заговорихме за първата война. Времето, което беше се изминало оттогава, като че беше се изличило и всичко се виждаше скорошно и близко. Повечето от офицерите бяха млади и весели хора, напети, дори твърде елегантно екипирани. Всички бяха участвували във войната. Разказаха се един след други най-различии епизоди, възобновиха се спомените за много хубави и тежки дни. Разговорът се съживяваше все повече и най-после достигна до това нервно и възбудено увлечение, когато всеки е упоен само от своите спомени, вижда само тях, не слуша почти, или пък слуша разсеяно другите и чака да заговори сам. Тогава започват да се прекъсват едни други, говорят едновременно мнозина, всеки лови лакета на съседа си и е щастлив, ако намери поне един слушател. Такъв беше и нашият разговор, когато стана дума за нощните атаки.
По едно време, като се спря под самата лампа, при нас се приближи един непознат поручик. Той пътуваше заедно с нас, но през всичкото време стоеше настрана и мълчеше, излизаше някъде и пак се връщаше, сядаше до прозореца и гледаше навън. Пък и нищо у него не възбуждаше какъвто и да било интерес. Беше облечен твърде скромно, малко възрастен за своя чин, тежка фигура, приведена под широките плещи, неловки и несмели движения. При това едно най-обикновено и неизразително лице. Такива офицери твърде често се срещат из ешелоните. Но аз забелязах, че очите му горяха някак особено, в погледа му имаше нещо добродушно, снизходително и мъдро.
По всичко се виждаше, че и той искаше да разкаже нещо. И наистина, няколко пъти се опита да започне, но не успяваше да продължи и замлъкваше, като чакаше нова удобна пауза. Най-пссле той можа да заговори. Помня, че всички направихме не съвсем скрито, макар вежливо усилие над себе си, за да го изслушаме. Нещо особено не чакахме да чуем.
През деня - започна той - две техни дружини били спрени и приковани към земята. Ни крачка напред - косят. Вечерта идва заповед да се вземе върхът на всяка цена. Войниците завързват бели кърпи на левите си ръце, за да се познават. Никакъв шум, никакъв глас, никакво ура не трябвало да има. Мълчеливо и предпазливо, в плътна и гъста маса, скрити от нощта - право към окопите. И тихо, съвсем тихо. Близо са вече. Но ето усещат ги - падат бомби. Нищо:мълчеливо и тихо пак напред. Една бомба пада в първите редици и някой болезнено изохква, отзад това се взема като сигнал за ура и завикват. И, въпреки заповедта да се мълчи, това ура се подема изведнъж от целите две дружини. Две хиляди души викат ура. Един бесен и страшен вик след толкоз напрежение, след като са мълчали със стиснати зъби и затаен дъх, след неизвестността и очакването, след тия плахи и котешки стъпки! След това - кратка борба в окопите, мълчелива, яростна и скрита в нощта, отделни черни фигури, които се затичват едни срещу други с пушки в ръце, спират се и, с широко разкрити очи, втренчено се гледат едни други - преди всичко да се познаят. Все пак белите кърпи помогнали. Тук той бил ранен, и то с нож. Но върхът бил взет.
Всичко това той разказа твърде тежко и несвързано, стесняваше се и малко се запъваше. Но той беше тъй искрен и непринудено естествен, че като изреждаше само случките, ярко и пластично, изпъкваше зловещата картина на тая нощна битка. Но невсички го изслушаха. Другите още по-рано бяха подели своя шумен разговор, така че края на разказа си той завърши само пред мене. Пък и аз отдавна имах на устата си един интересен епизод, исках непременно да го разкажа, и то при общо внимание, затова нетърпеливо поглеждах към другите и най-после отидох при тях.
От тая минута аз не забелязах повече непознатия поручик. Той като че изчезна наново за всички ни. Късно през нощта, когато едни бяха слезли по гарите, а останалите бяха заспали - аз се събудих по едно време и го видях: той стоеше до прозореца, пушеше и, все тъй добродушно усмихнат, гледаше през тъмното стъкло.
Рано сутринта на другия ден влакът беше спрял на предпоследната голяма гара. Ние бяхме слезли и се разхождахме по перона. Нашият другар също слезе. До него беше свален голям жълт куфар, изпъстрен с етикети. Както се виждаше, поручикът оставаше тука. Ние бяхме на няколко крачки от него, когато той се обърна гърбом, отвори презраменната си чанта и извади нещо. Видях, че това бяха ордени. В това още нямате нищо чудно - той щеше да се представи в полка, а редът изисква определена форма и ордени. Той се побави малко и след това се обърна. Съвсем непринудено ние се спряхме изненадани: той имаше на гърдите си четири кръста за храброст. Един войнишки сребърен кръст, същия с бант, един златен и най-после офицерския кръст за храброст. Сега той изглеждаше преобразен и съвсем друг човек. Спогледахме се един други, гледахме и него, учудени, но искрено зарадвани и възхитени. Забеляза ли това, или не - не зная, но той се приближи към нас без всяка предвзетост и без всеки театрален жест. Величието на скромните има трогателна и странна красота, защото не вика, не се показва, защото е всичкото съкровище на тия хора, но е скрито и случайно се открива.
Със същата добра и кротка усмивка поручикът ни подаде ръка и си замина. Едно момче носеше на рамо големия жълт куфар след него.
Около гарата и по пътя имаше много хора. Поручикът тръгна към града. Вниманието на всички изведнъж премина върху него. Часовите, които бяха наредени край перона, изтегнаха се бързо и изведнъж, като пружини. Другите войници, които го срещаха, отдаваха чест, но толкоз ревностно и продължително, че дълго не снемаха ръце. Две малки момичета, заловени под ръка, гледаха в сините лента, усмихваха се и очите им горяха. Един стар човек с бели коси, облечен в черно, със строго и съсредоточено изражение на лицето, се спря и загледа унесено и с някаква тържественост в позата. И всички тия хора, едни от които бързаха по работата си, и други разсеяно и безцелно се разхождаха, всички се заглеждаха в тоя непознат офицер, образуваха се тук-там групи, където възбудено си шепнеха и жестикулираха с ръце. После всеки продължаваше пътя си.
Поручикът отиваше пеш към града по шосето, ярко обляно сега от слънцето, прашно и ослепително бяло между двата реда стари акации. Аз го следях с очи и виждах как вълнението между минувачите се отдалечаваше и местеше заедно с него, както в горещите летни дни вятърът неочаквано и последователно преминава по дърветата.
Ние продължихме пътя си. Не можах вече да се срещна с непознатия поручик, не можах да науча кой е и как се казва. Из пътя ние говорихме за него. Но когато заговориха за друго, аз продължих да си мисля за тая среща. Мъчех се да си припомня всяка подробност и всяка случка при нашето пътуване. Спомних си неговата добра усмивка, колко беше внимателен и въздържан, докато ние му отвръщахме с равнодушие и едва ли не с пренебрежение. Спомних си разказа му за нощната атака, това непресторено и искрено вълнение, виждах го тъй, както стоеше през нощта усмихнат и замечтан. Спомних си чак тогава и друго: на гарата, отдето тръгнах, имаше извънредно много народ. Влакът стоеше всред същинско море от хора: викаха, лутаха се, прощаваха се, плачеха, смееха се. И тук, в най-последните редове на навалицата, аз видях една мълчелива двойка: една стара жена и един офицер. Една селянка със слабо и сбръчкано лице, с угаснали очи под белите коси, с широки ръкави на ризата и запретнати и закопчани отзад пешове на кожуха. Те търпеливо чакаха да се отвори път, пристъпваха бавно зад другите, чужди на всичко около тях, но през всичкото време старата жена държеше в костеливата си ръка ръката на офицера. Това беше той - нашият непознат спътник.
При Струма

Французката бригада, която е разбита при Струма, е бригадата Бротие. Всяка малка или по-голяма единица, в която и да било армия, си има своя номер, с които се именува, но у французите тоя номер обикновено се замества с името на началника. Това е една традиция, която има нишките си в миналото и в нея живее хипнозата на прочути имена.


Но не е само това. Говорят твърде много и другите подробности, колкото оскъдни и да са. Там е имало зуави, шасьори, кавалеристи. Неволно въображението си рисува ефектна картина, за която миналото дава разкошни краски и широки рамки. Разбира се, новото време е изменило много неща. Но ние си мислим за тия французки кавалеристи, които някога яздеха исполински коне, носеха кюраси и на каските им се развяваха космати гриви. Тия буйни ескадронн, които в битките се появяваха като буреносни облаци и хилядите сабли блещяха и се преплитаха като светкавици.Тъй беше запомнил светът тия железни центаври и атаките им при Шевердинския редут и при Ватерло.
Там е имало и зуави - тия екзотични фигури с широки шалвари и малки червени кепи, които напомнят Алжир, Солферино и Крим. Миналото на шасьорнте е по-малко известно, но сам Поанкаре е бивш офицер от тия полкове. Има много фотографически снимки, където той носи тяхната униформа и широкият с увиснали краища каскет стои върху главата му твърде кокетно и на бекрен.
Кирасири, зуави и шасьори - полкове на стара армия - сега извиха колоните си сред маковите градини и жълтите стърнища при Струма. Нека признаем, че нашите неприятели са калени и опитни войници. Но те никога не забравят и красивия жест. Вековете и традициите са стилизирали всичко: униформата и позата, мелодията на командите и патетичния боен вик. И зрелището, което водите на Струма са отразили, е било наистина ефектно и рядко: тук не са липсвали линии и краски, които сме навикнали да виждаме в картините на Мейсоние, не е липсвало и обаянието на тая старинна слава, която звучи в метафорите на Юго.
Легендата разказва, че Хронос изядал сам децата си. Той е жесток и жестоко се шегува. Времето разрушава днес това, което е било зидано с векове. Нови и паметни страници прибавя към историята нашето време. И може би тия страници някога ще будят само недоумение и учудване. Защото малко по-рано читателят ще е прелиствал страници, в които грее сиянието на една голяма слава. Бригади, дивизии и корпуси, които също тъй, наместо номера си, като единствен девиз, носят името на шефа си: Удино, Ней, Мюрат, Даву - и много, много още. Имена, които имат очарованието на мит, и подвизи, които приличат на легенди. Войници, които са обходили земята по всички посоки на хоризонта, знамена, които са се развявали и в горещите, пясъци на Египет, и в снежните полета на Русия. Съдбата довежда тия войски при бреговете на Струма. И външният вид, и заветите на миналото са запазени. Но бригадата на Бротие е разбита. Маковите градини и жълтите стърнища са покрити с трупове, разхвърляни оръжия и дрехи. Всички следи на поражение и паника. Логичният ход на историческите факти е грубо и неестествено нарушен. Нима е възможно това? Кой можа да нанесе тоя страшен удар? Кой е той? Кои са те?
За тях историята и миналото също пазят документи, макар и много по-малко. Но от четири години целият свят ги знае. Синове са на Балкана. И природата, която ги е откърмила, дала им е всичката си мощ и коравина. В мирните дни на труда - това са пастири из планините и жътвари по златните ниви край Дунава и Марица. У тях не всичко е тъй бляскаво, изгладено и изящно, не всичко тъй е подчинено на стила и на тънкия вкус. Униформите са скромни и кафяви, каквато е земята, лицата имат бронзовия цвят на пшеницата, но плещите са широки и ръката, която натиска палешника на ралото, знае да върти и меча. Тая ръка е груба, голяма и тежка като чук.
От урвите на Нидже, Беласица и Али ботуш тия полкове слизат, неудържими и буйни, като порои. У тях много нещо е необикновено и странно, подир тях се нижат обози, впрегнати с едри и тежки биволи, те вървят мудно и тежко, но късите нозе са като железни стълбове и на виторогите чела стои същата корава и упорита воля. Тия полкове имат по-малък блясък, но те идат с мрака и сенките на буря. Някога суровите солдати на Анибала удряха римските патриции право по лицата. Също като тях и тия войници са, може би, не твърде вежливи, но те обичат земята си и гневът им е свещен: техният удар е като мълния и в тяхното ура сякаш се люлеят и ечат вековните гори на Балкана.
Покрай Струма из маковите градини и пожънатите ниви лежат трупове на французки солдати. Кръвта изтича и пои чужда земя, очите, които вече смъртта закрива, в последния миг виждат чуждо небе и съзвездия, които не познават. Смъртта дохажда с болките на разкаяние и скръб.
Те са жертви, които нищо не изкупват.
Там - във водите на Струма - българските войници поят конете си; тежките биволи нагазват в реката с ленива нега. Но има нещо, което говори на сърцето, и песента на голямата река е разбрана реч:вълните на Струма носят хладината на снеговете от Витоша, влекат шума, която са отронили горите на Рила и Пирин.

Отвъд границата



Има събития и случки, които са знамение на нещо, което се приближава и неизбежно трябва да стане.
През пролетта на 1914 г. се възобновиха железопътните съобщения между Варна и Добрич. Това беше паметно събитие. Една нова граница, която разумът още не можеше да разбере и да повярва, беше пресякла тая железопътна линия. Отдавна вече релсите на юг от Добрич се провличаха из трева и бурен, като мъртви змии. Острият писък на локомотива не събуждаше вече ехото и черната върволица на влаковете не се промъкваше из градините и лозята на Гаази боба. Но тоя ден, за първи път след войната, щеше да дойде първият български влак. Целият град се готвеше да посреща. Линията и без това беше наскоро прокарана, разходките към гарата в празнични дни бяха нещо обикновено п никой не можеше да предположи, че това невинно развлечение на хилядния народ след малко ще се превърне в неудържима и буйна манифестация. Сетиха се за това, но беше вече твърде късно.
На пръв поглед нищо особено нямаше: пристигаше един влак. Но хората, наместо да пълнят бирариите, притискаха се на перона и около гарата, шепнеха си оживено нещо, очите горяха и нетърпеливо поглеждаха на юг. Те познаваха болката на разочарованията и нямаше да бъде чудно, ако се измамят и тоя път. Чакат дълго. Най-после се зачува далечното и тежко бучение по релсите, влакът се показва между цъфналите овошки в лозята и пак се изгубва. Всички пристъпват напред, разговорите утихват, очите се взират повече.
Изведнъж из завоя влакът се показва съвсем близо и наближава гарата. Напред е грамаден локомотив. Всяка машина има нещо, което напомня живо същество, но сега това впечатление като че става материално и осезателно. Локомотивът иде тържествено и доверчиво, окичен със зеленина, в ритмичния шум сякаш дишат здрави и могъщи дробове, в последните бавни движения на лостовете има съзнателно доволство и някаква бодра, радостна усмивка иде от мокрите и лъснати железа. Издига се бяла пара и остро пропищява свирката. И това вече не е обикновеният сигнал, а сърдечният и весел вик на живо същество. Влакът спира сред мъртва тишина. Една врата се отваря и някой слиза на перона: фуражка и униформа, която изведнъж познават, едно лице, което се усмихва на всички. II сега същинска лудост обзема множеството. Ура! Жени н мъже тичат към вагоните, стискат ръцете на кондуктори и спирачи, изпълват купетата, сядат по креслата, говорят едновременно, радват се и плачат като деца. Всичко се разглежда най-внимателно, прочитат се всички надписи. И тия букви, и тия думи, тъй много познати, като че откриват нов и дълбок смисъл. И никой не мисли да си ходи. Искат да ги отстранят. "Не - казват те, - никой не може да ни забрани да стоим тука. Това си е наше, българско е..." Една голяма и чиста любов се появява стихийно и лудо. И новите завоеватели гледат това, настръхнали и смутени, но безсилни. Може би това са тия редки минути, когато съвестта се събужда и заговорва и в най-престъпните души.
Ние си имахме тогава своите грижи и тая случка има слабо ехо отсам границата. А тя значеше много. Всички грижи, всички желания и интереси, всичкият смисъл на живота там беше се съсредоточил само в тази любов към родината. Враждите се забравиха, задушевно роднинство свърза всички тия хора, които сега еднакво страдаха, еднакво се надяваха и обичаха. Едно ново и сякаш неподозирано досега чувство изпълни душите с мистичната екзалтация на древните религии. Животът си искаше своето. Можеше да се работи и да се говори и за друго, но всякога и във всички случаи, макар предпазливо и тихо, се прошепваше нещо, което огряваше сърцата. Гадаеше се бъдещето, разказваха се случки, които се носеха от уста в уста, като легенди. Това пораждаше надежди и крепеше душите. Не зная дали поне част от тия разкази минаха отсам границата и дали са известни. Но всички, даже и най-наивните от тях, са трогателни страници от хрониката на това жестоко робство.
Много случки, които при други условия биха били най-сстествени и обикновени, сега добиваха особено значение. Името на един човек стана известно в целия край и се украси с ореола на рядко мъченичество: за него твърдяха, че наскоро след окупацията той умрял само от скръб. Животът му, помрачен и злочест, е угаснал постепенно и бавно, както догаря една свещ. Още в първите дни бяха затворени всички училища. Вратите бяха подпечатани. Разказваха за един учител, който една нощ разбил прозореца, влязъл в училището и защо? - Да прибере картата на България и образа на св. св. Кирил и Методия. На новата граница се появява непозната и странна контрабанда:един кннжар, с риск на живота си, прекарва с чували български буквари. "Идат - разказваше той, - идат бащите и ми казват: не искаме техния език. Ние сами ще учим децата си. Донес ни буквари!" И той пренасяше тая опасна и забранена стока.
Насилието и кървавите обиди се понасяха с търпение и стоицизъм, които учудват. В тия разкази ще се почувствува, може би, скръбно примирение и немощ. Но това е само външно тъй. Защото тия хора бяха калени и здрави. Те служиха в полкове, които обходиха всички бойни полета, полкове, които знаяха само победи. Дълбоко в душите се таеше омраза, клокочеше мъст и тежката ръка неволно се свиваше в юмрук. Но те знаяха, че не трябва да се бърза. Те чакаха деня и чувствуваха, че той е близо.
И тоя ден дойде.
Полетата на Добруджа - това с безкрайно море от златни ниви. Любовта към земята и към труда тук има възторжения си апотеоз, който се вплита в религията и даже я замества. Там има оригинален обичай, с който се посреща Гергьовден. Вечерта срещу празника вратите на всяка къща и на всяка сграда широко се отварят, окичват се със зеленина, а на праговете се прикрепват запалени свещи. Чака се нещо тържествено и велико: утре дохожда светецът, който ще благослови нивите и ще им даде плод. Нещо подобно става и днес там. Може би вратите не са отворени, няма здравец и свещи. Но всички чакат, душите са открити: иде нещо пак тъй велико и тържествено, иде освобождението! Кандилата мъждеят пред иконите, никой не спи, душите тръпнат и се прислушват. Чуват се топовните гърмежи и далечни светкавици блещят над хоризонта. Те идат, идат вече! Утре още ще чуят ура, което познават, ще видят знамена, под сянката на които са се били.



Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   28


©kzref.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет