И сердикийският едикт на галерий



жүктеу 136.28 Kb.
Дата07.04.2019
өлшемі136.28 Kb.
түріДоклад

БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ,

РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО,

И СЕРДИКИЙСКИЯТ ЕДИКТ НА ГАЛЕРИЙ

Това са три огромни сами по себе си теми, които не могат да бъдат обхванати за цял един човешки живот, камо ли в един доклад за конференция. Ще отбележа някои аспекти във връзките, с оглед акцента – отбелязване годишнината на Сердкийския едикт от 311 година. На този форум в този град, домакин на най-старото съкровище на обработено злато открито в Света, в този град наследник на древния Одесос, се приема по презумпция съществуването на хилядолетна цивилизация по нашите земи. Втората тема - ранното християнство засяга един доста късен от гледна точка на тази древност период – само 1700 – 2000 години назад, но този период ни кара да си спомним за времената на пророците и апостолите – за Павел, Андрей, Амплий, Карп, Ерм, Климент, Андроник и т.н.



В ранната епоха на проповядване и разпространение на християнството, можем да говорим за едно по - обемно съществуване на идеята – като учение и като философия. И може би в онези форми на запознаване с учението, най-важното, е неговото „многоетажно” звучене, защото идеите се движат по сферите на познанието и ако на фундаментално, на тримерно ниво, ние четем символите по един начин, то на горните „етажи” имаме - първо обогатяване на символиката и второ обогатяване на аспектите, като семантика и като ескалация във високото познание. Не можем да подминем философите от онези времена - апологетите, като Юстин, Ориген, Климент, не можем да прескочим появата в Александрия на гностическите школи, култови, религиозни общности, не искам да ги наричам секти, заради съвременното звучене на термина, с едни много оригинални съчинения, търсещи точния брод между познанието и вярата - с по-богати и дълбоки, познавателни идеи при представянето на култа и при представянето и дефинирането на самия Христос.

Ще се спра на една от школите, на известния Валентин, и неговите валентинияни. Школите носят имената на техните учители, защото начинът на предаване на информацията е бил проповедта, личното представяне. Личното обаяние и личната вяра са били - аргументи. В онези времена, голяма част от населението е било неграмотно, освен това тогавашните носители на информация – каменни плочи, пергаменти и др. са били трудни за изработване, така че, възможност за правене на огромни тиражи ежедневно е нямало. Имаме особен статус и на свещените книги – например корпусът на Маркион от Синоп, тук имаме една черноморска връзка, се е състоял от евангелието на Лука и няколко от посланията на Павел.”Пастирят” на апостол Ерм е влизал в състава на Новия завет през четвърти век, след това е отпаднал. Тези интерпретации в предканонични времена са били нещо обичайно. Сега нека се върнем на Валентин. Валентиновото учение е запазено и можем да го опишем накратко. То подрежда през една йерархия на еоните, или енергийните същности, божествената йерархия на нашата зависимост, невдимия свят. На върха й стои върховния Бог или Отец, или Бездна и до него женско начало, наречено Мисъл или Мълчание. Тази първа двойка ражда двойки докато се стигне до числото петнадесет, които се подреждат в една, представете си я - пресечена пирамида, започваща от октавата - осем, след това десет и дванадесет елемента от еони, в определени отношения помежду си. Така учението подрежда цялата начална платформа на обяснението за Света. Всички компоненти в доктрината са важни, защото представят различни сдържателни елементи. Защо, например, в първия ред на пирамидата от еони, започва от осем, може би, защото това е символичното число на Великата богиня майка, а може би и защото ако вземем по-късния христов символ кръста за база, и умножим модула по две ще получим двойния кръст, който казват стоял на входа на храма на Артемида в Ефес. На Артемида, на която жертвоприношения е правил мъдрецът Платон. Десет, следващия ред от пирамидата, е числото на Бога, дванадесет е пълнотата, завършеността, или горната характеристика на Земята, съответно горен праг на нашето познание. Тази подредба продължава със следващата група на Еоните и завършва с тръгналия да познае Бога ангел София, който нарушава хармонията, нарушава плиромата или целостта. Това е прегрешението, и прегрешилия е наказан, и така започва обяснението на драмата която изживява човечеството и до сега. Така възниква и новата двойка – Христос и Светия дух, а София дава формата на Спасителя. Другите гностически школи имат своя трактовка на тематиката, своята космогония и своята космология, своите „умни”, познавателни подредби, не по-малко интересни и увличащи. И всичко това е възможно в многопластовостта на познанието, в изобилието от аспекти и начала в обяснението на живота ни, свързани с доктрината и идеята Христос. Сега делим науките на материални и нематериални, на екзотерични и езотерични науки, а в онези времена познанието е било в общ корпус, било е в един синтез и в диалога на науките помежду си, са се раждали тези концепции.

Направих умишлено тази ретроспекция към гностицизма. Сега искам да поставя и още едно условие. В археологическите находки в България са открити много надписи с така наречените рунически знаци и те често се интерпретират като самостоятелни смислови единици. Имам прекрасен повод да ги свържа с предишната тема за гностиците. Сериозните изследователи знаят, че руните това са завършени знакови системи и тяхното разчитане може да ни донесе цял комплекс от отговори в различни фактологични ситуации. Един български археолог - Павел Георгиев публикува анализ на руническия текст, изписан върху съкровището от Наги Сент Миклош – защото едните от трите вида надписи там са рунически. Неговата теза е,че това съкровище ,състоящо се от комплект - от две по петнадесет, колкото са еоните в йерархията, плюс един съда е ритуален сервиз на валентиниянска общност от гностици служещи си с рунни знаци за маркиране на съдовете, подредени в едно от полетата, със заключваща, сакрална за гностиците информация.Още по-точно, това са били последователи на Валентин и неговия ученик Марко, а на четиринадесет от съдовете, включително на централния от тях, има изписани тези рунически текстове. Аналог на тези знаци той открива в Преслав и това отваря, разбира се, нови и нови въпросителни. Преслав именно е повода да започна с ученията на гностиците. Когато говорим за такъв вид послания – знакови, символни или с мистични стойности, за такава култова култура, с чиста съвест можем да се върнем към орфическия принцип – „Заключете вратата за непосветените”. А това също звучи като „спомен” от нашето минало. И кое е важното от гореказаното в днешния контекст, че по нашите места, в случая в Преслав през Втори век най-вероятно са живели гностици, а може би и валентинияни. В тези „тъмни” средни векове, както пишат някои автори, положението съвсем не е било тъмно, напротив, имало е много просветени и просветлени хора, с ясно съзнание за космическите идеи, космическото познание и земното участие в тази подредба. Тези идеи и доктрини са имали своите спорове, противоречия и това е бил интелектуалния и духовния живот в онези времена. Стремежа е бил към по-добър начин на обяснение на нашето космично битие, и нашия живот в земната му проекция. Стремежа е бил към осмислянето на земния живот на човека.

Християнството, като периодизация, се разделя обикновено - до Константин и след Константин. Не е много лесно да се обяснят тези първи три века – „до”, с цялото им многообразие и религиозно-философска пълнота. В борбата на идеологии, християнството успява да победи със силата на идеята, която носи в себе си. Няма да е грешно да кажа със силата на нейната предопределеност , защото при всички случаи това е логическата идея, която идва в цикличността на обновителните идеи в живота на земната цивилизация. Идеята Христос идва да изчисти култовите практики на човечеството от замърсяванията, които неминуемо се натрупват в хоризонталния живот на култа, в практиката.

Нашата връзка, на българските земи и началото на християнското благовестие, обикновено се свързва с апостол Павел и апостол Андрей, вече споменах и други имена на христови ученици, само че ние имаме и още данни, данни за присъствието по нашите земи на всичките седемдесет ученици христови. Цитирам Марсел Симон и Андре Беноа. Как можем да направим паралел с домашните извори. В мартирологиите на светците и мъчениците в нашия календар, можем да намерим доказателство за това, защото има 218 дни за помени на мъченици от първите три века, като някои от дните отбелязват по 70 или 135 имена на мъченици. Нещо повече, от някои от изследователите на ранната църква като Грегоар и Френд посочват загинали при гоненията около 2500 души на Балканите и около 500 в западната част на империята. Това красноречиво говори за разпространението на християнските общности по нашата земя.

Годишнината от Сердикийския едикт на император Галерий (който управлява съвместно с август Лициний и цезарите Константин и Максимин) е мотивация за изява на професионалистите, предизвикателство за медиите и изненада за читателите. Дълги години честванията на годишнини бяха ограничени в рамките на доминиращата идеология и това изолира гражданството от знанието за значими, макар и отдалечени във времето герои и събития. Историците, археолозите, лингвистите, изучaващи Късната античност и Ранното средновековие познават документите, познават и публикациите, изясняващи и тълкуващи фактите, но наблюденията, изводите от техните изследвания, често остават непопулярни за широката публика. Инициативата за честване 1700 годишнината от издаването на Сердикийския едикт за верска търпимост на Галерий предизвика вълнение сред специалистите, защото е парадокс, свидетелстващ за разчупване на изкуствено наложената рамка за припознаването на културните и историческите феномени като „свои” и „чужди”. Нещо повече. Това е изключителен повод за корекция на насложилите се през годините многобройни въпросителни и грешки и в науката и в периодичния печат, а и в учебниците, свързани както със случилото се в Сердика през 311 г., така и с всички последвали събития. Като важно събитие в програмата – подготвя се научна конференция през април 2012 година, това е края на годината на Галерий, с участието на водещи специалисти от света в областта на ранното християнство и късната античност.

Сега ще ви запозная с най-важната част от аргументацията изложена в полза на честването на годишнината на Едикта на Галерий пред Софийската община. Така беше представена от учредения „Комитет Галерий” и подкрепена от няколко авторитетни учени.

Този Едикт представлява изключителен цивилизационен акт. Фактически той е единствен по рода си документ, формулиращ идеята за религиозна търпимост /толерантност в съвременната терминология/ и прекратяващ антихристиянските гонения в Римската империя. Текстът му е изцяло запазен на латински и гръцки език съответно в „За гибелта на гонителите” на Луций Цецелий Лактанций (cap. XXXIV) и в „Църковната история” на Евсевий Кесарийски (lib. VIII. cap. 17).

Така нареченият „Милански едикт” от 313 г. е подложен на критика в научната литература още от 1880 г., а от 20-те г. на 20 в. има серия сериозни публикации за уникалната значимост на Галериевия едикт от 311 г.

Галериевият едикт е издаден в Сердика. Този факт, зад който още през 1907 г. застава авторитет от ранга на Дюшен с категоричното: „едиктът без съмнение е издаден в Сардика”, е масово познат и интерпретиран в международната научна общност. Това се отразява в наложилия се от преди десетина години термин „Сердикийски едикт” или, в най-компромисния вариант - „Едиктът, издаден в Сердика и промулгиран в Никомидия”. За локализацията на събитието свидетелстват както споменатите църковни историци Лактанций и Евсевий, така и авторите, подробно описали биографията на император Галерий – Евтропий, Валесианския Аноним, (Псевдо) Аврелий Виктор, Йордан, Блажени Йероним и др.

Авторът на Едикта – император Галерий, е роден и починал в Сердика – безспорен факт, изрично подчертаван във всички извори от 4-6 век и от всички изследователи на този период в църковната и светската история. Биографичните данни за Галерий в случая са особено важни, понеже Едиктът е издаден в Сердика дни преди смъртта на императора и отразява характерния духовен климат не само на епохата, а и на региона.

За съвременната християнска култура е важно, че Сердикийският едикт от 311 г. е институционалното решение, с което се отваря път на Християнството за свободно изповядване и разпространение. А за гражданите на съвременна София е важно, че това събитие, този личностен прийом и този административен акт са се случили тук, на мястото, където те живеят днес.

Епохата за която говорим е най-близката уникална епоха с промяна на доминиращата култова идея. На практика от Едикта на Галерий 311, през Никейския събор 325 на Константин 1 и свалянето на Тога претекста от Грациан 382 и Теодосий веднага след него е период на нормативното доуреждане и утвърждаване на християнството. Пределната точка на противопоставянето, желанието за адаптирането му към имперската структура и окончателното скъсване с езичеството.

Познаването на борбите във времето на ранното християнство а и периода на неговото утвърждаване ни дават.”умен” ключ за четене на посланията на времето, защото е преходна епоха, защото е драматична епоха, защото е време на борба на идеи, и нещо повече, това е време на борба на идеята с материята. Изучаването на тази епоха ще даде отговор на много въпроси и от днешната драматична ситуация. Преживяванията на нашите деди във времената на ранната борба на христовата идея, загубите и победите по пътя, ще отговорят и на въпроса - кои сме ние, каква ни е мисията и какви жертви изискват идеите? Защото материалните жертви хранят идеите.

И Сердика и Одесос и Филипопол /говорим за нашите земи/ са места със сигурност свързани с ранното християнство по неповторим начин. Стари предримски култови центрове, свидетели на хилядолетна културна и култова традиция. Одесос е пристанище, а Сердика и Филипопол са разположени на диагоналния път. Тези и досега важни градове, като история на възникването, първо са сакрални места, градове със небесни закрилници, а след това средища със социални и политически функции. Безспорно тяхната важност, подкрепена и от археологията, а и от оживялите наративи - хроники от епохата е огромна. Не случайно тезата за пребиваването на апостол Павел във Филипопол с анализа на фактите от „Деянията” и „Посланията” – споменаването на затвор, градски център, река и т.н. има своите големи основания. Защото и описаната първа християнка в Европа Лидия, и тя е покръстена от апостола сутринта до реката. А река във Филипопол има при това голяма, даже плавателна в онези времена, за разлика от набедения Филипи до Кавала където има едно малко дере. Това са въпроси и отговори от времето на най-ранното християнство и неговите проповедници 36 - 52 година от Р.Хр и разбира се следващите години. А легендите за идването на апостол Павел тук са се разказвали във Фелибе /Пловдив/ до късното средновековие и даже са записаниот европейските пътешественици.

Божествената идея, имената на божествата - са опорни точни на мисленето на всички формати на цивилизацията. Понякога различните имена предизвикват недоразумения, спорове, войни, а нашата тукашна практика, ако си спомним за нея, ни подсказва и друго обяснение. Димитър Попов написа – „Богът с много имена”, за да покаже, че Загрей, Сабазий и Дионис е един бог с различни имена, различни хипостази, икони. Както и да ги наричаме, това е календара, култовия календар с неговите празници- имена на Божеството, това са проявите му в култовия цикъл, и в цикъла на слънчевите кулминации. Някои от тези идеи наследени от привържениците на новия бог Христос и интерпретирани след това погрешно, раждат идеите за многобожие, за някаква раздвоеност или разпиляност и неяснота на общностите почитащи бога с различни имена. Цялата съвременна култова култура губи от разночетенето, от неразбирането на богатото наследство от предхристиянски времена и връзката с новото учение. Тук например, по нашите земи в нашите диалекти съществува прилагателното хрисим. Неговата носеща смислова морфема и носещата морфема на съществителното Христос е една и съща. Не знам друг език в който прилагателното хрисим да се употребява и до днес. Много голяма тема във връзките на предхристиянската култова култура и християнството е темата за Богинята майка. Нейните форми на проява откриваме в синкретиката и на ранно и на късно християнската култура при Св.Богородица, Св.Петка и други светици. Доста силно прави впечатление връзката на мястото, култовата приемственост и кристализацията на новата идея и име. И това, че резвръзката на драматургия с верско напрежение става именно тук по нашите земи вече не звучи странно.

Защото бяхме свидетели,че идеята за честване, на годишнината на Сердикийския едикт, през настоящата година, дойде малко изненадващо и объркващо за мого хора, особено от администрацията. И въпреки интелектуалния и институционален скепсис програмата по честването се осъществи - беше отслужена литургия, беше валидирана филателна блокмарка, беше изнесен сценичен спектакъл, беше проведена кръгла маса. Предвидени са още изложба и научна конференция. Изглежда, че енергията, която носи Юбилея на едикта е по-силна от скруполите и съмненията. А и изглежда, че в основата на този исторически акт са заложени идеи, които далеч надскачат историческите конкретики и политики, и древните и днешните, мобилизират човешките характери, и раждат събития в историята на цивилизацията, които докосват вечността.

Доближихме се съвсем близо и до темата за сакралността, и трябва да кажем нещо и в тази посока. Невероятна тема, която уви много дълги години беше унизително забравена в предградията на шумната и парадираща суета. Тема пряко свързана и със София старата Сердика, понесла с достойнство събитията за които говорим. Дойде времето да разпознаем сакралността сред находките при разкопките, може би, и да й се поклоним почтително, защото на сакралитета дължим и градовете и света в които живеем. Може би всичките имена на София, но колко ли са те никой не знае, или поне тези които най-често споменаваме са със сакрален произход -Сердика, Триадица, София. Първото вероятно е със значение сърце, от серд и це, или от Cardio,а поставяме и двата варианта на носещата морфема, защото по равно се делят историографските източници с варианта Сердика и Сардика.Та,че е сърце е много вероятно, но сърцето на Балканите ли, сърцето на Империята ли не знаем? Второто е от Светата троица - триадата, неизменно присъстваща в живота и вярата на поколенията родени и живели тук. А третото е Божията премъдрост, или едната от хипостазите на арианската троица, или споменатия ангел София на валентинияните гностици, но това са отделни огромни теми. Името на града идвало от Храма, казват, ами откъде да идва, след като Храма хилядолетия е център на обществено - политическия живот на човечеството или „център на света” по думите на Мирча Елиаде. Шопите, сапеите, даките, илирите, траките или както и да ги наричате от околността са идвали да се черкуват в неделя и така са си казвали най-вероятно – отивам на Триадата или отивам на Софията. Ритъмът на живота им е бил свързан с това. Смисълът на живота им е бил свързан с това.

През последните години, нашата общественост не случайно и все по-често се връща към миналото, търси родовите корени и корените на идеите с които са живели нашите деди. Върнахме се към Раковски, към Цани Гинчев, Никола Йонков- Владикин, Ганчо Ценов и други автори и тълкуватели на историческите събития, заложили в писанията си чувствата на дълг, признателност и справедливост. Прочитайки по този начин историческата картина, отчитайки и известните факти за пренасяне на политическия център на Империята в последната четвърт на трети век на Балканите, можем с абсолютна сигурност да кажем, че в онези времена, преди 1700 години, тук в Сердика се е правила политиката на тогавашния свят, тук са се чествали и военните победи, тук са се оповестявали и законодателните актове. Тук, обаче са извисявали глас и големите идеи на хората, мащабните им проекти за живота и огромната им вяра, вярата, че могат да живеят в един по-добър, по-мъдър и по-добре осмислен свят. Това е голямата битка на античността, това е голямата битка и на съвремието, защото тези вечни идейни проекции са заложени в кода на човешката същност.

Галерий, както и създателят на Тетрархията – Диоклетиан, според споменатите историци на религията и биографи, дълго време е бил гонител на християните. В сухите сведения обаче, едва ли може да се усети психологията и драмата на онези времена. Всъщност Галерий е зет на Диоклетиан, а съпругите и на двамата, т.е. жената и дъщерята на Диоклетиан – Приска и Валерия са били християнки. С други думи - тези двама първи мъже на Римската империя са издавали закони срещу християните в империята, но са допускали християнския бог в домовете си! Сложността на ситуацията е занимавала не едно поколение историографи, които са влагали в коментарите си визията и на собственото си поколение, и на личния си ангажимент към църквата. Изворите по-нататък говорят за разболяването на Галерий от неизлечима болест, което довело до рязката промяна в поведението му и вземането на решение за издаване на Едикта. Възможно е - подобна е и съдбата на Апостол Савел-Павел, според Светото Писание. Във всеки случай преди 1700 години на Цезар, Гай, Галерий, Валерий, Максимиан, Август съвсем не му е било лесно. Още от времето на свети Климент Римски, Сердика принадлежи към градовете факлоносци на християнството и това недвусмислено е увеличавало проблемите на императора.. Тази кулминация на събитийността сигурно е проектирана от съдбата, за да изправи Галерий очи в очи, с дилемата на времето и въпроса на живота му.

И така, в последния ден преди майските календи, сега го приравняваме на 30 април, през далечната 311 година, той взема съдбоносното решение за издаването на Едикта за верска търпимост. Може би е преживял катарзис, може би метаноя, днес не знаем. Знаем, че решението променило личностното му присъствие в историята, в историята на християнството, а и като рефлекс присъствието му в историята на модерния свят. Днес от позицията на отдалечеността във времето - можем да отдадем заслуженото на водещата сила на духа, духа който водеше императора в действията му, който го импулсира да надмогне суетата, задълженията и страха, накара го да отправи очите към небето и възкреси надеждите на вярващите. Може да си представим как са прозвучали тогава думите от Едикта - „Разпространявайки нашето великодушие, ние постановихме – християните отново да живеят свободно. . . и нека те да молят своя бог за нашето спасение.. .”

Мисля, че и до днес звучат и драматично и респектиращо.

Мисля също така, че по българските земи, можем да ги наричаме тракийски, илирийски, дакийски, гетски, одриски, македонски и т.н. с нашите предци са се случвали изключителни събития, които ние наследниците трябва да отбелязваме с гордост и достойнство.




Петко Атанасов

Варна, ноември 2011 г.


Достарыңызбен бөлісу:


©kzref.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет