Националната идея като обществено-политически фактор


Националната идея и българският етноним



жүктеу 1.45 Mb.
бет2/6
Дата07.09.2018
өлшемі1.45 Mb.
1   2   3   4   5   6

Националната идея и българският етноним

“В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.”

Евангелие от Йоана (1:1)
Вече стана дума, че народностното име представлява словесен израз на съвкупността субективни и обективни признаци на конкретната народност. Същото касае и нациите, възникнали върху основата на една доминираща народност, какъвто е случаят с българската нация и държава. Ето защо, стане ли въпрос за българската идея, за българската национална идея, Божието Слово може да е само едно. И то се свежда до определението БЪЛГАРСКИ на народа, земята, езика и държавата, които трябва да обслужва тя. Затова и изграждането й следва да наченем от него. Именно поради тази причина, обръщайки се към Българската национална концепция, ще започнем с едно наше по-старо изследване, посветено на българското име.
Българското име в представите на другите народи
Тази статия, посветена на българското етническо име беше изнесена на научната сесия на Морски научен форум – Варна през 1996 г. и публикувана в сборника на сесията – том IV. В нея се изследва определен кръг от думи и понятия, изградени върху корена на българското име. За целта прибягнахме до три от основните разновидности, под които то може да се срещне: БЪЛГАРИ, МАЛКАРИ и БУРГАРИ. И първият извод, до който достигнахме се състоеше в това, че присъствието на корена на името ни в толкова голям брой думи и понятия, при това с толкова различаващи се помежду си значения, изключва вероятността то да е било взаимствано от тези думи и понятия. Нещо повече, оказва се, че най-често използвания подход за обяснението му досега представлява явен абсурд. Напротив, тази ситуация иде само да покаже, че всички подобни думи и понятия само отразяват етническото ни име, без обаче да го определят. Че те са само следствия, функции, нещо вторично, а съвсем не са първопричината, аргумента. Това пък свидетелства, че името ни най-вероятно не е дело отвън и не ни е дадено от чужди народи, а че по същество представлява самоназвание. Колкото до многобройните примери, срещани в езиците на толкова много, различни и дори изчезнали през вековете народи, те само свидетелстват за дълбоките и трайни контакти на дедите ни с тези народи, някои от които откриваме днес отдалечени на хиляди километри от нас, а други отдавна вече и не съществуват.

Анализът на думите от трите коренови спектъра позволи всички те да бъдат диференцирани в няколко семантични групи. Изхождайки от езиковата им принадлежност, успяхме да проследим назад във времето и в пространството развитието на този род лексеми. Така открихме следите на името си още в най-ранните човешки цивилизации. А това ни помага да установим не само времето на възникването му, но и онова най-първично значение, влагано му от далечните ни предшественици, което ги е изпълвало с чувството на гордост и достойнство.

По-долу ние ще се постараем да разширим основите на изследването си. На първо място, разбира се, ще допълним нови примери към вече посочените. Ще диференцираме и нови семантични групи. Наред с това, ще се спрем и на някои по-нови теоретични разработки, които аргументирано и задълбочено се съгласуват и потвърждават собствените ни резултати. Наред с това ще потърсим нов поглед върху българското име, обръщайки се към митологиите и към топонимиката на древните народи. Този значителен резерв не е бил използван досега задълбочено. Така допълнително ще прецизираме досегашните си резултати, отсявайки случайното от закономерното.

Струва си като начало да се обърнем към статията “Нова възможност за тълкуване на името “българи”, на д-р Тачо Танев, поместена в кн. 7 на сп. “АВИ-ТОХОЛ”, 1997г. Връщайки ни към придобилата най-голяма популярност хипотеза на Томашек-Вамбери-Немет, извеждаща българското име от тюркския глагол БУЛГАМАК със значение: смесвам, разбърквам, въставам, бунтувам се, авторът обръща внимание върху негативния смисъл, влаган в съдържанието му. Защото, както правилно отбелязва Т. Танев, те тълкуват етнонима БЪЛГАРИ в “смисъла на най-долната човешка утайка, която била останала след бурята на хунското нашествие към Запад и която след разрухата му се била стекла и събрала около блатата на Меотида – Азовско море, за да живее чрез грабеж”. Справедливо породеното възмущение от посегателството върху достойнството ни като народ, го кара да обърне основателно вниманието върху една премълчавана от хипотезата страна на въпроса: “Защо и как людете на един от най-старите днес съществуващи европейски народи – са се били съгласили да възприемат като самоназвание едно, според проф. В. Томашек, крайно отрицателно по смисъла си народностно име, дадено им без друго не от тях самите, а от други, и то враждебни тям народи; защо и как тия българи са се били съгласили да го носят и да се гордеят с него; защо те упорито са държали на него; и защо те са завещали на потомците си такова долно име. Какъв е този противоестествен езиков механизъм, който да накара хуногундура Кубрат (или Аспарух) да възприемат да се наричат сами с грозното и противното Томашевско име “българин=мръсник…”

Всичко това кара изследвачът Т. Танев да предприеме свой самостоятелен анализ върху значението, носено от българското име, изведено от тюркското БУЛГАМАК и корените му БУЛГА и БУЛА. За целта той изгражда пълен коренов спектър от значенията на корените БУЛГА и БУЛА, ползвайки се от извънредно богатия и ценен речник на Е. Севортян, предоставящ обширен езиков материал от всичките, повече от сто стари и съвременни тюркски езици. Обобщавайки смисловите значения, които открива с тези корени, Т.Танев установява, че е възможно всичките те да бъдат групирани в три относително самостоятелни дяла: I дял – думи, свързани с представата за бъркотия и насили (общо 45 думи); II дял – за размесване и мръсотия (58 думи); III дял обхваща най-разнообразни и дори раздалечени по смисъла думи – общо 35 на брой. Общото за всички тези 138 думи и понятия е, че почти без изключение те са носители на отрицателно значение и звучене. И това не само прави впечатление, но и го стимулира да тръгне и да търси причината за създалото се положение, както и възможния изход от него.

За целта г-н Танев се насочва към две от постановките, формулирани от автора на Речника в неговия увод. Първата – непостоянството на гласните звуци в тюркските езици и възможността им за трансформация. Например в якутския и тувинския езици общотюркското (А) се преобразува в (Ь). На второ място Е. Севортян постулира “фонетичното непостоянство на корена”, т.е. неговата многовариантност. След това, наблягайки на типичното за записа на българското име с помощта на ударената гласна (Ь), почти специфична за българския език като звук и запис, той стига до извода, че през IX в., когато със сигурност името ни писмено засвидетелствано с корен БЪЛГ (БЛЪГ) и когато тюркските езици са били едва в началото на развитието си, коренът БУЛГА не би могъл да бъде свързан с името ни. Следователно излиза, че коренът БЪЛГ, от който произлиза името ни БЪЛГАРИ, не е идентичен с корена БУЛГА, с който повече от век европейските езиковеди свързват името ни. А сега, обръщайки се към двете посочени от Е.Севортян правила, Т.Танев търси в Речника и намира такива думи, у които кореновата гласна ако и да не е (Ь), то поне позволява трансформацията в нея. Оказва се, че единствените подобни корени са БАЛК, ПАЛТ, БАЛТ и БАЛКЪ. Изследвачът обаче не спира до тук, а издирва десетки думи от новия коренов спектър. След това като изследва смисловото им значение той ги подразделя в четири семантични групи: I група – думи, свързани с представата за светлина и пламък; II група – за стопяване и омекотяване; III група – за процъфтяване и красота и IV група – за блясък и светкавица.

Веднага се вижда, че корена БАЛК, както и целият му спектър са напълно различаващи се смислово от значенията на кореновия спектър на корена БУЛГА и включва понятия с напълно противоположно значение. А това означава, че хунобългарският корен БЪЛГ е производен не на БУЛГА, а на по-древния и фонетичен сходен нему корен БАЛК. Констатацията не бива да учудва, имайки предвид наименованието на кавказките ни родственици БАЛКАРЦИТЕ, както и някои ранни форми в записа на българското име като БЛКАР и БОЛКАР.

Както се убеждаваме сами, изводът, до който стига Т.Танев не само, че не е лишен от основания, но и напротив, е в пълно съзвучие и дори подкрепя собствената ни констатация. По начин подобен с тюркските БУЛГА и БАЛК стои положението с българското име в Западна Европа през средновековието. Тук ревностното римокатолическо духовенство и изплашената за властта си аристокрация влагат всичко най-долно в названието БУГР, превръщайки го в презрително и отблъскващо прозвище. Напротив, древните културни перси, индуси, памирци, кавказци, келти, фриги, включително и високоцивилизованите шумери и асиро-вавилонци извеждат от близките корени БЪЛГ, БЪЛК, БЛЪГЕР, БАЛГЕН, ПАЛКУ, МАЛК представата за светлина и блясък и в пряк природен и физически, и в духовен и социален аспект.



Въпросът обаче има и втора страна. Дълбоко отрицателният характер на значенията на целия коренов спектър БУЛГА, широко навлязъл в тюркската лексика, както и отсъствието на трансформацията У->Ь, при наличието на трансформацията а->Ь свидетелстват, че тюркското БУЛГА не е пряко свързано с българския етноним. Нещо повече, те развенчават тюркската хипотеза за българския произход. Въпросът, че не коренът БУЛГА, а по-древният корен БАЛК има отношение към българското име, говори за неговия по-древен произход, далеч преди появата на самите тюрки като народ.

Нова сериозна стъпка в изследването на българското етническо име прави В. Стоянов с внушителната си и особено ценна статия “Българският етноним в светлината на една еволюционна теория”, поместена в сп. “АВИ-ТОХОЛ” кн. 7 и 8 от 1997г. Авторът обръща заслужено внимание на обстоятелството, че в голям брой тюркски езици и в частност в алтайския, както и в някои ирански езици, имената, включително и етнонимите, обозначават както отделния предмет, така и целия род предмети. Отнасяйки тази особеност към етнонима БУЛГАР и неговите варианти: БОЛХАР, БАЛКАР, БУРГАР и производство и по-редките му форми БУРГАН и БУЛГАН, както и към косвено свързаната с името форма БУЛГАК, той стига до извода, че “вариантите на българското народностно име, както и косвено свързаните с него обозначения, представляват производни на една и съща основа БАЛК-БАРК, образувани чрез присъединяване към нея на древните показатели за събираемост – множественост (а)р, (а)н или (а)к. От друга страна, позовавайки се на редица примери, той предполага, че наред с основата БАЛК и успоредно с нея е съществувала и основата БАЛТ. Изследвайки тези основи той разграничава нов корен БАЛ и постпозиционна морфема, която посредством формантите к/г и т/д образуват нови лексеми с близко или дори с еднакво значение. “По всяка вероятност – разсъждава авторът – праформата БАЛ (с фонетични варианти БАР, БАС, ПАЛ, ПАН, МАР, МАЛ, МАН и т.н.) представлява древна евразийска лексема, застъпена сред огромен брой географски, етнически и езикови наименования в Европа, Азия, Африка и Далечния изток. В редица езици нейните разновидности наред с останалата си семантика притежават основно значение “същество, човек, мъж”, а в разширен смисъл – “роб, слуга; воин; вожд, цар; господин и господар” … и т.н. С присъединяването към тях на суфикс плуралис възниква множествена основа, обозначаваща някакъв брой мъже, група от хора, люде. В процеса на езиковия развой такива лексеми могат да придобият ново съдържание и от обозначения на определено делимо множество да се превърнат в названия на една неразчленима съвкупност. Използваните при това форманти обикновено губят събирателния си характер и се сливат с основата, което позволява впоследствие към тях да се прибавят други множествени показатели. Новата по съдържание дума вече бива разглеждана не като колективно наименование на група мъже (хора), а като съвсем различна основа в ед.ч. (род, племе, народ), която обаче според обстоятелствата може да обозначава и единичния член на общността. Подобни форми представляват най-ранното самоопределяне на всеки етнос и съответстват на неговото първоначално (само)название”. “ Не е изключено – продължава авторът – подобни структурни изменения да е претърпяло и българското народностно име, т.е. името на онзи етнически елемент, който е успял да наложи елементите БАЛ, БАЛК, БАЛКАР над самоназванията на другите племена, взели участие във формирането на (пра)българския етнос. В случая може да се проследи следното постъпателно-възходящо развитие: (Б+Л)-> БАЛ “човек” -> БАЛК “хора”, “племе” -> БАЛКАР “племена, народ”.

Безспорно, изказаната хипотеза е твърде интересна и перспективна. За нас обаче тя е важна най-вече, доколкото подкрепя тезата на Т.Танев, пък и нашето разбиране относно възможното разширяване на кореновата база при изучаването на българското етническо име. Нещо повече, хипотезата на В. Стоянов предоставя далеч по-големи възможности и перспективи за разширяване кръга на допустимите досега корени БАЛГ и БАЛХ с корените БАЛК и БАЛТ.

Можем само да съжаляваме, че изследванията на В. Стоянов и особено на Т.Танев са насочени изключително върху тюркските езици, защото по времето, когато са отпечатани техните изключителни статии, с работите си П.Добрев вече беше привлякъл вниманието на изследвачите върху езиковите паралели между българския език и източноиранските, т.н. памирски езици. Нещо повече, беше извървял и още една стъпка, разкривайки присъствието на корена на името ни не само в тях, но и в редица кавказки езици, в езика на загадъчните келти, сред които откриваме названията на народи като болги, белги, волки, молди и мелди. Предубеността на отделните автори относно хунския, тюркския или индоевропейски произход на дедите ни не им позволи да обединят усилията си в търсене на истината за българското име и произход. Ето защо ние се върнахме към изследването си от 1996г., за да покажем, че резултатите на отделните автори не само, че не се разминават и не си противоречат, а напротив, те взаимно се допълват, подкрепят и формират единна картина. Само че на значително по-широка основа, позволяваща да се достигне до самата същност на проблема относно етническото ни име.

За да илюстрираме току-що казаното, ще се върнем да разгледаме накратко коментираните вече семантични групи, подкрепяйки ги с нови примери, възползвайки се от пълния набор варианти на кореновата основа БАЛ, тъй както предлага В. Стоянов. Същевременно ще се постараем да разширим и кръга на семантичните групи, доколкото ни е възможно това.

Можем да започнем със злополучните тюркски НУЛГА и БУЛГАМАК (смесвам, разбърквам, бунтувам) и към оформилата се дотук група, включваща и посочените по-горе МУЛАТ – исп., МУЛЕ – лат., МЕЛАНЖ – фр., МЕЛЕЗ – ар.-тур. да допълним с фр.-порт.МАРМЕЛАД (каша от варени плодове), с фр. БУЛЬОН (отвара от месо и зеленчуци), с тур. ПЕЛТЕ (сок от варени плодове) и ПЕЛТЕК (човек, който разпокъсва думите и разбърква звуците при говор), с бълг. глагол ПЕЛЕЯ или ПИЛЕЯ (пръскам, разхвърлям) с латинските думи ПАЛОР (скитам насам-натам), ВАРИУС (пъстър), МАРИТО (съединявам, съчетавам), МЕРАКУС (несмесен) и МЕРГЕС (сноп) и накрая с еврейското ВАЛАЛ (смесвам), от което пък някои извеждат наименованието на древен ВАВИЛОН, известен с легендата за прочутата си кула и Божието наказание с размесването на езиците между хората. Вавилон-Бабилон пък ни отпраща към латинското ПОПУЛУС (народ, население) и ПОПУЛАРИТЕР (популярно, простонародно). Както можем да се убедим, тези последни примери са особено ценни за нас, доколкото свидетелстват за дълбоките във времето корени на семантичната група и засвидетелстват присъствието й още в ранните латински и еврейски езици. А това ще рече, че коренът и цялата семантична група съвсем нямат тюркски произход, както обикновено се твърди, а единствено, че тюркските езици са го приели, подобно на самия латински и производните му западноевропейски езици, но основите му достигат до Двуречието – една от люлките на цивилизацията изобщо.

Представите за селище, град, укрепено място формираха друга група с корен БАЛ и неговите производни. Вече посочихме редица примери като БУРГ, БЕРГЕ и ПОЛИС сред езиците на цяла поредица стари, културни народи като траки, гърци, урартци, арменци, келти, римляни. Присъствието на подходящи примери в латинския език определя появата на съответни думи и понятия в редица европейски езици като френския: ВИЛ (град) и БУРЖ (градче, паланка), англ. ВИЛИДЖ, нем.-анг. БУРГ (крепост, замък), унг. ПАЛАНКА (укрепено селище, оградено с колове и ров). Тук откриваме думи и от други езици като например тракийското ПАРА (село, селище), афг. БАРА (укрепление, вал, преграда), араб. БЕЛЕД (град) и уйгурското БАЛИК (град). Струва си да споменем и за епитетите на гръцката богиня АТИНА и на гръмовержеца Зевс – ПОЛИУХ и ПОЛИУХОС със значения на “градоначалница” и “владетел на града-държава”, които не само имат отношение към градския начин на живот, но и са носители на същия езиков корен. Можем да допълним и лат. БУЛЕТУТЕРИН – градски дом в гръц. град. Така коренът на българското име се оказва изключително широко разпространен сред понятията за град и селище в речта на голям брой евроазиатски народи.

Близка, бихме казали, съседна група заемат думите, свързани с представата за защитено място, било то естествено или изкуствено защитено, в това число и за постройка, сграда, дворец, крепост. Тук вече посочихме трак. БЕРГЕ. Бихме могли да допълним с лат. ВАЛ (насип, дига), срещащо се и в българския, и в руския езици, старобългарското БОРИ (крепост) анг. и нем. БУРГ (крепост, замък), кавказкото БОРА (заградено място), фе. ПАЛАС (луксозна сграда) и ПАРАВАН (прикритие), лат. ПАЛАТ (дворец) и ПАЛАТКА (временно, лятно жилище), но и ВИЛА (лятна къща) и кимерийското ПЛИСК (защитен, затворен) отпращащо ни към името на първата българска столица ПЛИСКА. Тук са и фр. ПАРТЕР (приземие на сграда), и фр.-ит. БАЛКОН (издадена заградена платформа, предназначена за хора), и перс. БАЛАХАНЕ (стая най-отгоре на сградата, балкон), рус. БАЛАГАН (временно здание за театър или цирк), гр. ПАРАКЛИС (малка черквичка). В. Стоянов допълва групата думи с перс. ПАЛ (насип), афг. ПУЛА (вал, преграда), перс. БАРУ, БАРЕ (крепостен вал), афг. БАРА (укрепление, вал, преграда, заслон, сграда) и ПАРК (стая), БАРГАХ (дворец, царска шатра), БУРАК (вал, насип), перс. БУРЖ (кула, укрепление), анг. УОЛ (стена) о фр. ПАЛАИС, ПАЛАС, ПАЛАТ (дворец) и българското ПЛЕТ (ограда, преграда).

Вероятно към същата група, но с малко по-друго значение са понятия като кимерийското ПЛИС (среден, централен), нем. ПЛАЦ (равно място за военни паради), анг. ПАРК и ПАРКИНГ, фр. ПАРКЕТ (вид подова настилка, но и място за танцуване), БУЛЕВАРД (широка улица) и нашенските ПЛОЩАД и ПЛОЩ.

Можем да продължим със строителната терминология: анг. ПЕЙЛ (кол), ПОУЛ (прът, стълб), БАЛК (греда), нем. ПФАЛ (кол, дирек), БАЛКЕН (греда, подпора), ВООЛК (свод, изба), БИЛД (сграда) и БИЛДИНГ (голяма сграда, небостъргач), БАЛВАН (греда), рус. БАЛКА (греда), лат. ВАЛУС (кол), ВАЛВЕ (дирек за врата, двукрила врата), ВАРА (напречна греда), ПАЛУС (кол), ПОРТА (врата), ПАРИЕС (зид, стена), МУРУС (зид, стена), МОЛИТОР (строител).

С представата за защита и предпазване следва да се схваща и облеклото, предпазващо тялото на човека от външни въздействия, както вече заострихме вниманието към думи като ПЕЛЕНА, ПЕЛЕРИНА, очевидно свързани с тракийското ПЕЛТА (лек щит). Малък щик на латински пък е ПАРМА. Към същата група бихме допълнили и думи като ПЛАЩ, ПЛАТ, ПЛАТНО, ПЛАТНИЩЕ, лат. БЕЛАМЕН (покривало, було, воал, перде, одеало, дрехи) ВЕЛО (покривам, завивам), ВЕЛУМ (платно за кораб), ВЕЛУС (вълна), исп. ВЕЛА (платно), рус. БЕЛЬО (долно облекло), ПЛАТЬЕ (дреха), лат. ПЛАГУЛА (завеса, перде), ПАЛЛА (горна женска дреха), ПАЛИУМ (горна дреха, плащ у гърците), ПАЛУДА МЕНТУМ (шинел, военно палто), ПЕЛИС (кожух), ПЛИАЛА (завеса, перде), фр. БАЛТОН и ПАЛТО.

В качеството на самостоятелна семантична група може да се разглеждат думите, обединени около представата за борба, бой, война и по-точно техните носители от рода на вече споменатото старогерманско БАЛГЕР (войнствен мъж, побойник) и БАЛКЕН (борец). Впечатляваща по богатството и разнообразието си в това отношение са тези думи в латинския език и на първо място следва да се посочи БЕЛИГЕР със същото значение “воюващ”, което не само ни връща към германското БАЛГЕР, но и поставя основателния въпрос за принадлежността на прототипа – германски ли е той наистина или пък латински. Други думи от същия корен в латинския език са ВЕЛС (войници, леко въоръжени и нападащи ненадейно), ВЕРБАРО (бия), ВЕРБЕР (удар), чийто произход води към ВЕРГОБРЕТУС (върховния военоначалник у галите-еуди и определя пътя, по който са се появили в лат. БЕЛЛО (воювам), БЕЛИСОЗУС (войнствен), ПЛАГОЗУС (побойник), ПЛАНГО (бия, удрям), ПЕЛО (удрям, бия, блъскам), ПУЛТО (чукам, удрям, блъскам), МИЛЕС (войник), МУЛКО (бия, удрям), МУЛТО (наказвам). Директно към българското име ни отпращат и думи като перс. ПЕХЛИВАН (борец, силен човек), гр. ПАЛИКАРЕ (четник, поборник) и най-вече монг. БОЛГА или БИЛГА (борба, бой, сражение). Все в същата посока ни отвежда и анг. ФЛОГ (бия), БИЛИДЖЪРЪНСИ (състояние на война), БЕЛИКОУЗ (войнствен), БИЛЕЙБЪ (бия), БОУЛД (смел, дързък), исп. ПЕЛИЗА (бой) лат. МАРТИС (бой, сражение) и нашенското БЛЪСКАМ, жаргонното МАРИЗ (бой) и МЛАТЯ. И това обстоятелство, че българското име в езиците не само на европейски, но и в средно- и централноазиатски народи се свързва с представата за борба и войнственост е не толкова странен, колкото удивителен и показателен за славата на далечните ни прадеди.

Струва си да се спрем и на групата оръжия и ударни инструменти, изградени върху спектъра корени, отразяващи българското име. Тук откриваме афг. БАЛА (щик, пика), руските БУЛАТ (меч, кама), БУЛАВА (боздуган, жезъл), МОЛОТ (чук), ПАЛИЦА (боздуган) и ПАЛКА, тюрк. ПАЛТА, БАЛТА и БАЛГА (брадва, топор, чук), ВЕРУ (копие, шиш), ПИЛУМ (копие), анг. МЕЛИТ (ковашки чук) и МЕЛЛЕТ (дървен чук), исп. МАРТИЛО и бълг. МЛАТ (голям железен чук) – все неща, с които се МЛАТИ и БЛЪСКА и чийто произход откриваме в шумерското БАЛАГ (брадва, секира, сатър). Бихме могли към групата да допълним и ударните музикални инструменти все от същия корен: БУЛХАР (тимпан) у руснаци и башкири, нашенския БАРАБАН и лат. ПЛЕКТРУМ (чукче за удряне на цитера, но и китара).

Може би не са на погрешен път и тези, които се стремят да свържат българското име от понятията БИЛКА и БОЛКА. Тук откриваме и гр.-евр. БАЛСАМ и исп. МАЛО (болен) и фр. МАЛАД (болест) и латинското МОРБУС (болест), МОРС (смърт, убийство, пролята кръв), МУРРЕНС (напръскан с балсам от мира), ВАЛЕТУДО (болнавост) и ВУЛНУС (рана).

Изследвайки пракорена БАЛ (БОЛ, БУЛ и варианти) В. Стоянов го открива още в различни форми на глагола “съм” като българското БИЛ, рус. БЫЛ, тюрк.-монг. БОЛ, немс. ВАР, анг. УЪЪ; в думи, свързани с говора и езика като афг. БОЛ (дума, говор, мълва, но и слава), осетинското БИЛ (устна), рус. БОЛТАТЬ (бърборя), МОЛВИТ и МОЛЧАТЬ, на лат. ВЕРБУМ (дума, слово, изречение); географски понятия като нашенското БИЛО, ВЪРХ или ВРЪХ, тур. БЕЛ (седловина, дол), афг. ПАЛ (падина, дол) и БАР (равнина, поле), перс. БАЛА (връх, горна част). Възможно е самостоятелна група да съставят и някои количествени понятия от рода на тур. БОЛ (много, изобилие), рус. БОЛ и БОЛЫ (голям), перс. ПОР (пълен, много), лат. ПАРВУС (малък, нищожен), ВАЛДЕ и МУЛТУС (много), МИЛЕ (хиляда) и нашенските МАЛЪК, но и ГОЛЯМ.

Бихме могли да разширим и броя на понятията от обособените в цитираната статия семантични групи. Струва си да отбележим, че латинският език предлага достатъчно подходящи примери в това отношение. Например ВАЛЕНС и ВАЛИДУС (силен, здрав, влиятелен, могъщ) и ВАЛИС (долина), ПУЛХЕР (красив, знаменит, благороден, щастлив), МАРГО (край, граница), БЕЛУОЗУС (богат, но и пълен със зверове), ПОЛОТИЯ (държавно устройство) – дума, напомняща ни осезателно за гр. ПОЛИУХОС (владетел на държава) – епитет, даван на Зевс. Да не забравяме и думи като БАЛТЕНС (пояс), напомняща ни за българските (!) пояси във византийската армия в Египет (VII в.), ПОЛЕНТА (булгур, олющен ечемик), МУЛГЕО (доя), МЕЛ (мед), МЕЛОС (песен), МАРГАРИТА (бисер), БАЛАНУС (жълъд, кестен), БАЛИНЕ (баня), БАЛО (блея), БЕЛУА (животно – диво или огромно от рода на кита, слона или лъва).

Струва си да допълним и някои примери, които не са намерили място в статията ни, но които са твърде показателни, за да ги отминем с мълчание. Такива са тюрк. БУЛАТ (стомана), тюрк.-араб. НИЛГИТДИН (знак на вярата), тюрк.-татар. БУЛГАК (горд човек), алт. БОЛЬГАР (човек, който оцелява в беди и ще го бъде), афг. БУЛГАР (човек, живеещ отвъд планината – загорец), тур. БИЛГИН (знаещ, мъдър), филипинското БУЛГАР (информация), келт. ВУЛГИЯ (кожена торба с презрамка, известна още под името БЕЛИХ), араб. БАЛХАУР (божествения просветлен) и накрая шумерското БИЛГА (родоначалник, праотец).

Редно е да се спрем и на още един твърде интересен въпрос, станал обект на особени спекулации. Имаме предвид групата думи в латинския език, образувани върху корена БУЛГ, поради обстоятелството, че точно същият корен се използва за отбелязване и на българското име – ВУЛГАРЕС. Ако потърсим думата ВУЛГАРЕН в съвременния български тълковен речник ще узнаем, че тя означава “просташки”, “уличен”, “долен”, “груб” и нищо повече. Това са сметнали за необходимо да ни разяснят съвременните български езиковеди. В “Кратка българска енциклопедия” (1963г.) понятието не се коментира, а се споменава единствено думата ВУЛГАРИЗЪМ със значението на “груба дума или израз, които не са приети в книжовния език”. Малко повече внимание на понятието са отделили братя Данчови в “Българска енциклопедия”. Тук все пак са посочени три думи, производни на корена и срещу ВУЛГАРЕН е посочено “простонароден”, “обикновен”, “прост” и едва на последно място – “просташки”. А след глагола ВУЛГАРИЗЪМ е отбелязано – “правя вулгарен”, “правя нещо достъпно за всички” или просто – “популяризирам”. Така любопитният читател и най-вече читателят с българско самосъзнание и национално достойнство разбира, че вулгарен не означава единствено “просташки”, но преди това е носело значението на “обикновен”, “общонароден”, “общодостъпен”, “популярен”, т.е. нещо значително по-друго. Ето защо, струва си да разгърнем и един латински речник и да видим как стоят нещата в самия латински език. Направим ли си тоя труд ще установим, че ВУЛГАРИС означава “общонароден”, “всеобщ”, “Обикновен”, “ежедневен” и чак тогава “прост”. ВУЛГАТОР пък значи “разпространител”, “разгласяващ”, ВУЛГАТУС – “общодостъпен”, “общоизвестен”, “обикновен”; ВУЛГИВАТУС – “скитащ се навсякъде”; ВУЛГУС – “народ”, “маса”, “тълпа”, “простолюдие”; ВУЛГО – “въобще”, “обикновено”, “навсякъде”, ”явно”, “открито”, “публично”, а като глагол – “обобщавам”, “правя достъпен за всички”, “разпространявам”, “разгласявам”, “съобщавам”, “унижавам”. Всичките те пък ни отпращат към лат. ПОПУЛАРИТЕР (простонародно) и ПОПУЛУС, напомнящи ни на името ВАВИЛОН, евр. ВАЛАЛ и тюрк. БУЛГАМАК (смесен).

Струва си да се замислим върху находката си, защото излиза, че наред с представата за простотия и простащина, думите с корен ВУКГ в латинския език, откъдето се смята, че са проникнали и в останалите европейски езици, имат далеч по-широко значение и разбира се, съвсем не са толкова обидни, както ни се внушава. Потърсим ли все пак първоначалното значение на корена, ще установим, че негативното му звучене е възникнало във връзка с обозначаването на обикновената, всекидневната реч – народния латински (серно вулгарис), използван още III-II в.пр.Хр. в Римската империя, срещу който се противопоставя още Цицерон (I в.пр.Хр.). Така установяваме, че прословутото негативно значение на обсъжданите понятия има вторичен характер, че е възникнало върху представата за “обикновен” и “народен”, че първоначално е намерило употреба в сферата на езикознанието като дори и в този случай, то съвсем няма това отрицателно значение, което му се придава днес. Отделен въпрос, особено интересен за нас, българите, който тук няма да коментираме, е откъде се е появило българското име в древен Рим, в тази ранна епоха. А за недоумяващите и невярващите бихме посочили, накрая, обстоятелството с названието ВУЛГАТА на първичния препис на Библията на латински език. Защото обозначението й като “Българската книга” съвсем не е било нещо обидно и за порицание и още повече за срам във времето, когато той е правен – след утвърждаването на християнството за официална религия в империята.

Към групата на думите, изразяващи светлина и блясък можем наред с вече посочените да допълним бълг. БЛЯСЪК, евр. БАРАК (светкавица), немското БЛИЦ (светкавично), картагенското БАРКА (светкавица) и исп. ФУЛГУРАНТЕ (светкавичен).

Преди да продължим с изброяването на нови семантични групи си струва да се обърнем назад към вече казаното относно корена на българското народностно име, фиксирайки го по следната обща формула: първият звук се заема от съгласната Б или от някоя от допустимите й за различните езици замени: П, М или В; на второ място следва гласна; третата позиция се заема от единия от звуковете Л или Р; следва нова гласна, която често пъти може да е редуцирана и да отсъства; и завършва с един от формантите Г/К или Д/Т. Възможна е чрез метатеза замяната между втория и третия звуци.

Нека продължим с поредната, заслужаваща особено внимание семантична група. Става въпрос за названията на животни, носители на обсъждания корен, за които се предполага, че фонетичната връзка не е случайна, а на базата на тотемния характер на тези животни. Използвайки тая страна на проблема, В. Стоянов отбелязва, че хипотезата му, свързваща в едно понятията за човек, хора, род, народ като звена в една еволюционна верига завършваща с представата за определен етноним “не изключва възможността, на даден етап от развитието на даден етнос, неговото име да се отъждествява с названието на някакво животно и по този начин да придобива известен тотемен характер”.

Конкретно, българското име автори като Б. Симеонов свързват и извеждат от названието на булгара (булгана) – оня гризач с ценна кожа от рода на белката, златката, невестулката, хермелина, самсара , самура (собола), образа на който не един народ някога е свързвал с българския етнос като “синове, потомци на булгара …. горди, ловки, красиви и изящни като булгара”. Че тези автори имат известни основания личи не само от “самур” калпаците на старите българи, но още повече от родословието им, според митологията на волжките българи, извеждащи го от прамайката алп-бий Самар.

Оказва се, както находчиво отбелязва В. Стоянов, че споменатата връзка на булгара с името на народа ни съвсем не е единствената. Защото не е необходима някаква особена фантазия, за да се свърже названието на българите-барсили с името на барса (леопард, пантера). Или пък формата БЕЛЕНДЖЕР (БАЛАНДЖЕР) на същия този народ с перс. паланг (пеленг), все със същото значение (да не забравяме и унг. паланка – селище).

Други са склонни да приемат за тотем на древните българи вълка (рус. волк, немс. волф, анг. уулф), още повече предвид хипотезата на В. Стоянов, свързваща етнонима с представата за “хора”, “народ” и обстоятелството, че точно на немски и английски волк и съответно фолк имат значението на хора и народ. Не бихме се учудили и ако думи като бурятската БУЛГАК (куче) и анг. БУЛДОГ се вписват все в същата зависимост.

С риск да си навлечем критиките на мнозина бихме допълнили като възможен тотем известната ни БЪЛХА, чието название покрива напълно българското име. Допълнителното потвърждение на предположението ни дава широката употреба на корена БЪЛ с вариантите му в названието й на различни езици - рус. БЛОХА, исп. ПУЛГА, анг. ФЛИЙ, лат. ПУЛЕКС. Хипотезата може на някого да прозвучи провокационно и да засегне националното му достойнство, но тя не бива толкова да ни изумява. Наистина, бълхата е известен кръвосмучещ паразит, но да не допускаме, че най-типичната й особеност, това което специфично за нея и я отличава от останалите насекоми, е способността й да се придвижва на скокове, многократно превишаващи собствената й големина. Ето защо, склонни сме да приемем, че в случая аналогията, изпъкваща на преден план е преди всичко с изключителните конни умения на дедите ни, а съвсем не паразитния й начин на живот.

Не бива да изтърваме от внимание и свещеното за немалко азиатски нароси говедо, в качествата му на евентуален тотем, с който да е свързано българското име. Още повече, че наред с популярното днес ВОЛ, откриваме и по-старата форма ВОЛЕГ, използвана някога от дедите ни. Както и на близкия до говедото биВОЛ и малкото му МАЛАЧЕ.

Продължим ли да се вглеждаме в животинското царство и да търсим българското име сред обитателите му, включително и сред водните му представители, ще открием и БЪЛГАРСКАТА РИБА КСИСТОН, известна някога под това име благодарение на оживената търговия, на която тя е била предмет в Стара Велика България. Да не забравяме и БЕЛУГАТА от Черно, Азовско, Каспийско и Адриатическо морета, т.е. все области, обитавани от предците ни. Можем да допълним с оня вид делфин, срещащ се в Енисей и Обществото, чието название БЕЛУГА (БЕЛУХА) не само съвпада с етническото ни име, но ни напомня и за названието на най-високия Алтайски връх – БЕЛУХА, т.е. отново за райони, обитавани някога от старите българи, там където и днес БОЛЬГАР означава “човек, който оцелява в беди и който ще го бъде”. По сходен начин ни се струва, че стоят нещата и с атлантическата БЕЛДЮГА, обитаваща и ловена в океана от области заселени с белги и болги – етноси, за които може да се предполага далечна родствена връзка със средноазиатските болхики – наши общи родоначалници.

Примерът с БЪЛГАРСКИЯ КСИСТОН за нас е особено показателен, доколко той ярко свидетелства, че не рибата е дала името си на старите българи, а е станало точно обратното. Имайки предвид този пример, близко до логиката е да допуснем, че по подобен начин стоят нещата и с останалите случаи на съвпадения с етническото ни име с това на определено животно. За същото подсказва и сибирският БУЛГАН (БУЛГАР), доколкото коренът му БУЛГА, както установи Т. Танев, е по-късна трансформация на по-древния корен БАЛК (БЪЛК) и това показва, че връзката между гризача и народа ни е възникнала значително по-късно от самата му поява в Централна Азия. Казаното твърде категорично свидетелства, че водещо място в причинно-следствената връзка тотем-етнос има народа, а животинчето е наречено така вторично, нещо, което категорично се потвърждава и от широката употреба на названието БУЛГАР на конския юфт из АЗИЯ и дори в Европа.

По същия начин си представя нещата и В. Стоянов. Разсъждавайки върху тотемистичните представи на древните общества като обръща специално внимание върху “обратния път на развитие” и приема, че по-скоро (само-названието на племето или общото за всеки негов член обозначение са били пренасяни върху обекта-тотем, а не обратното.

До тук разгледахме българското име в различните му форми тъй както е било то в представите на народите през вековете и хилядолетията. Проследихме корена му в разнообразни семантични групи, дефинирани от различни автори и дори допълнихме тези групи с още някои интересни примери, а и като брой самостоятелни групи. Така се обособиха следните няколко вида групи понятия, изразяващи представите за: 1. власт - включително и върховна, царска; 2. духовна и умствена извисеност, изразена директно или косвено чрез представите за природни и физически явления от рода на блясък, светлина, сила, мощ, Слънце; 3. род и родина; 4. етническо присъствие и движение (преместване, размесване, смесване); 5. организация и ред; 6. природна защита; 7. град, крепост, изкуствена защита, строителство; 8. видове оръжия; 9. войн, борец; 10. предпазващи човека изделия и материали; 11. предмети от бита; 12. понятия за болка, болест и лечение; 13. понятия, свързани с езика, говора и глагола “съм”; 14. географски понятия; 15. количествени определения; 16. музика и музикални инструменти; 17. негативни значения. Накрая се спряхме и на определен кръг животински представители, за които се допуска, че са играли ролята на тотеми. Така стигнахме до най-древните митологични и религиозно-теологични представи на голям брой народи от определени райони на Азия и Европа. Затова нека направим един кратък преглед на митологичните герои и божествата в названията, на които откриваме следите от корена на българското народностно име. Това ще направим като ги групираме по географски принцип.

ШУМЕРСКИ:


  1. Валих (Палих) – дванадесети цар на гр. Киш (XXI в.пр.Хр.) Според легендата той бил заченат след като майка му пила от “тревата на раждането”, донесена от Етана след пътешествието му до небето.

  2. Билга-меш (Билгамос, Гилгамеш) – пети цар на гр. Урук (Унуг).

  3. Балтин – жена на бога-пастир Думуз.

  4. Билулу – шумерска богиня

  5. Марту – бог на конните племена

АКАДСКИ:


  1. Бел – имена на няколко бога в акадската митология и най-вече на шумерския бог Енлил.

  2. Белет – или (мами) – богиня-майка и акадите – “владетелка на боговете”

  3. Белет-Цери – богиня, владетелка на степта.

КАСИТСКА:



  1. Бурияш (“владетел на земята”) – епитет на бога на бурята, гърма и мълнията.

АСИРИЙСКА:



  1. Баршам – родоначалник на асирийците

СЕМИТСКА:



  1. Балу – общосемитски бог на бурята, гърма и мълнията. От него водят началото си по-сетнешните Баал, Ваал, Баал-Хамон, Баал-Хаддат, Баал-Зебул (Валзевул) и пр.

  2. Баалшамем – западносемитски бог на небето, а някъде и слънцебог.

  3. Малакбел – бог на слънцето

  4. Мелкарт – върховен бог на финикийците от гр. Тир.

  5. Милком (Милк) – “цар”, “стопанин” – върховно божество в западносемитския пантеон на Амон.

  6. Молох – популярен бог, изискващ жертвоприношения, почитан в Пелестина, Финикия и Картаген.

  7. Бел (Бол) – върховен бог, бог на слънцето, владетел на света у западните семити, възникнал под влияние на акадския Бел и семитския Балу.

ЕГИПЕТСКА:



  1. Бел – цар на Египет – баща на Египт, Данай и Кефей – родоначалници на египтяни, данаиди и перси; брат на Агенор – бащата на Кадъм, Финикс, Киликс и Европа.

ЮДЕЙСКА:


  1. Билхан – библейски персонаж от вениаминовото коляно.

  2. Билган (Билхан) – библейски персонаж – син на хорееца (хурита) Сеир.

  3. Вилга – левит от Библията

  4. Вилгай – левит от Библията.

  5. Малкицедек (Мелхиседек) – цар на Йерусалим, отъждествяван с бог Яхве.

  6. Мелхола – дъщеря на цар Саул и съпруга на Давид.

  7. Мелек – едно от названията на единния юдейски бог

  8. Мелхиор – един от тримата влъхви

  9. Балтазар (Валтазар) – най-младият от влъхвите, предсказал раждането на Исус.

27а. Бат Билга – баща на Дева Мария и дядо на Исус.

  1. Малах Га-Мавет – една от сеферите на кабалистиката – отговаря на краката на първочовека Адам

  2. Балкис (Билкис) – името на савската царица в юдейско-мюсюлманската митология, имала от цар Соломон син – основател на етиопската династия.

АРАБСКА:


  1. Малка (Малик) – езически бог. По-късно отъждествяван с Малакбел.

МЮСЮЛМАНСКА:



  1. малаика – ангели

  2. малак ал мавт – ангели на смъртта

  3. влъхви – магове-звездобройци в Предна Азия или жреци на езически култове у източните славяни, раждащи се от мълниите.

ФРИГИЙСКА:



  1. Марсиас – сатир, надпреварвал се по музика с бог Аполон

ГРЪЦКА:


  1. Мелеагър – принц на Каледон

  2. Меликерт – внук на Елин и Кадъм

  3. Молос – внук на Ахил и брат на Пергам

  4. Полиух – “владетел на държавата” – епитет даван на Зевс.

  5. Полиухос – “градоначалница” – епитет на богиня Атина.

СКИТСКА:


  1. Пал – син на Скит. Родоначалник на един от двата клона скити.

ПРЕДРИМСКА И РИМСКА:



  1. Волтумна (Вертумна) – бог у кимрите във Волсиния.

  2. Велханс – етруски бог на подземния огън в Популония

  3. Вулкан – римски бог на подземния огън, произлязъл от бог Велханс

  4. Волтурн – син на бог Янус

  5. Марс – бог на войната

  6. Белона – богиня на войната с предноазиатски произход

КЕЛТСКА:


  1. Беленус – галски слънчев бог

  2. Бели – уелски бог, тъждествен с галския Беленус

  3. Баулхини (англ. Белтанови празници) – празник, честван с огнени клади на 1-ви май. Името му отпраща към шумеро-акадската богиня Балтин, известна с това, че е подпалила древен Харан.

  4. Коладболг (Каладвулх) – названието на меча на крал Артур у ирландци и уелсци, чието име ни напомня имената Колад и Болг – български царе от историята на Спиридон Йеросхимонах.

  5. Мелт – герой от обкръжението на крал Артур

  6. Бел – цар на Испания, чийто син водел първите заселници в Ирландия.

КАВКАЗКА:



  1. Балатур – герой от осетинската митология

  2. Балсаг – персонификация на слънцето в осетинската митология

  3. Барасър – владетел на задгробния живот у осетинците

  4. Борхаурали – владетел на хлебните растения и добивите у осетинците

  5. Барбале – олицетворение на слънцето у грузинците

  6. Барг – персонификация на слънцето у лакти, аварци, лезгини, даргинци

  7. Барз – персонификация на луната у лакци, лезгинци, аварци

  8. Молдза-Ерди – бог на войната у ингушетите

ИНДУИСТКА:



  1. валакхили – мъдри, добродетелни джуджета, възникнали от косата (вала, воло) на Праджапати, обитаващи Хималаите или Слънцето

  2. Пулаха – син на Брахма – върховния бог

  3. Брахма – върховен бог и творец на света

  4. Пхалгуна – епитет на Арджуна – син на бог Индра, означаващ “роден от съзвездието Пхалгуна”.

СРЕДНО И ЦЕНТРАЛНОАЗИАТСКА:



  1. Булхури-омо – свещено езеро, свързано с родоначалието на императорския дом Цин в манджурската митология

  2. Бугалат – родоначалник на бугалатите в бурятската митология

  3. Пулгоне – китайски запис на името на създателя на корейската държава Сила.

  4. мулквисти – водни духове в корейската митология

  5. Алтан Мелхий “златната жаба” – морско чудовище у монголите

  6. Молтек – небесно божество, смятано за слънцето в мон-ихмерската митология

  7. боланг – берлинг, млинг – птица, културен герой в мон-ихмерската митология

  8. Вилюкай – малко човече, владетел на зверовете и гръмовник в чукотско-камчатската митология

  9. Белегене – чододеен ловец у енисейските остяни

  10. Билге-каган – последен владетел на Тюркския каганат (716-734г.) Заедно с брат си Кул-тегин митологизирани и носещи епитетите “синьо небе” и “сивокафява земя”

ГЕРМАНО-СКАНДИНАВСКА:



  1. Балдър – най-благородния от боговете аси

  2. Бьолторн – дядо на Один

  3. Валхала – небесното жилище на Один, приютяващо мъртвите герои

  4. валкирии – войнствени деви, които носят убитите герои във Валхала

  5. Бергелмир – великан

БАЛТИЙСКА:



  1. Валгина – богиня на домашните животни

  2. Велс – бог на задгробния живот

  3. Велияс (Велинас) – демон, свързан с водата, музиката и танците

  4. Бардойтс – бог на мореплаването в пруската митология

  5. Милда – богиня на любовта у литовците

  6. Волганче-юмо – фино-угорски бог на мълниите

ЧУВАШКА:


  1. Вълах-черлех сутаракан тура – бог на домашните животни

  2. Пулех – митологичен персонаж

СЛАВЯНСКА:



  1. Велес (Волос) – бог, покровител на домашните животни и богатството.

  2. Волх Всеславич – герой от руския епос, символ на борбата с водната и огнената стихия

  3. Волга – герой от руските народни приказки

  4. Волга-волх – герой от руските народни приказки

Сега, след като посочихме толкова имена на митологични герои и богове, не е трудно да установим, че те се групират по географски принцип, като формират няколко самостоятелни помежду си териториални ядра, каквито се откриват в Предна Азия, Прикавказието, в Средна и Централна Азия, както и на не едно място в Европа. Не е за пренебрегване и обстоятелството, че всичките тия географски центрове само повтарят вече обособените и коментираните, когато говорехме за семантичните групи, думи и понятия, изградени върху корена на българското име. Тази последна констатация иде не само да разкрие, че между всички тях е налице някаква дълбока връзка и ключът към нея е не нещо друго, а именно българското етническо име.

Нещо повече, оказва се, че данните от историята, колкото и рехави и непълни да са те, позволяват, до известна степен, тези ядра да бъдат свързани помежду си и по този начин да се проследи движението на българското име по света. Още по-интересна става получената картина, въведе ли се и хронологичен принцип. Тогава, върнем ли лентата на събитията назад във времето, с изненада ще установим, че тя ни отвежда толкова далече през хилядолетията, колкото не сме и допускали. И криволичейки от място на място, ще извежда до извора на самата цивилизация – древен Шумер!

Любопитно е да проследим и това, на какви особености и ценности са носители посочените митологични герои и божества. Богове на Слънцето са семитските Бел (Бол), Баалшамем и Малакбел, древноарабският Малка (Малик), галския Беленус и уелския Бели, осетинският Билбале и сродният му Барг у лакци, аварци. лезгини и даргинци, Молтек сред мон-кхерските народи. Свързани все със Слънцето са и мъдрите валакхили от имдийската митология и осетинския Балеаг. А да не пропускаме, че и келтският Беленос ни отвежда до гръцкия Хелиос.

Други богове и герои са свързани с представите за бурята, гърма и мълнията: общосемитския Балу, каситския Бурияш, келтския герой Мелт, чукотско-камчатския Билюкай, фино-угорския Волгенче-юмо, но и раждащите се от мълниите влъхви у източните славяни.

Трета група съставят персонажите, свързани с природните сили като акадския Бел, етруския Велханс, станал прототип на по-сетнешния римски бог на подземния огън и ковачите Вулкан.

Отделно място заемат боговете на войната и носителите на смъртта: семитския Баал-Зебул, библейския Велзевул, юдейския Малах Га-Мавет и мюсюлманските ангели на смъртта малак ал мавт, римските Марс и майка му Белона, отвеждаща към култа на тракийската и кападокийска Ма, Молдза-Ерди у ингушетите и осетинския Барасър. Тук трябва да причислим вълшебния меч Коладболг у ирландците, аналог на знаменития Екскалибур на крал Артур, но също небесното жилище на загиналите герои – Валхала у германо-скандинавците, и неговите стопани – валкирите, балтийския Велс и славянския Волос (Велес).

Не са малко и тези от изброените, коиро заемат мястото на върховни богове и родоначалници, с имена , изградени върху корена на българското име: Баалшамем в ханаанейско-арамейския памтеон, акадската Белет или Мами, финикийския Мелкарт и амонитянския Милком, египетския Бел, юдейските Мелхиседек и Мелек, древноарабския Малка (Малик), скитския Пал, бурятския Бугалат, свещеното езеро Бурхури-омо, свързано с родоначалието на китайската династия Цин, корейския Пулгоне и шумерския Марту – бога на конните народи. Още по-интересно е, че тук откриваме и цяло съцветие митологизирани исторически герои като келтско-българския Болг, готския му едноименник Болг, тюркския Билге-каган, савската царица Балкис, библейските Билхан и Билган, шумерските Балих и Билгамос. Сега вече няма да ни учудват и епитетите на Зевс и Атина Палада – Полнух (“владетел на държавата”) и Полиухос (“градодържавник”), явно, свързани с управленските им функции в гръцкия полис. Нека не забравяме и боговете, свързани със земеделието и скотовъдството: Балтин – жената на бога пастир Думуз у шумери и асиро-вавилонци, балтийската Валгина, чувашката Вълах-черлех сатаракан тура и славянския Велес.

Установихме, че представите за Слънцето, природните стихии, гърма и мълнията, за върховната божествена, но и човешка власт, за родоначалието на боговете и на хората, за най-ранните прояви на културна дейност: земеделие, животновъдство, ползването на огъня за металодобива и управлението, било то на града или държавата, изплуват от древността, отново преплетени с българското име. Този път обаче изненадата е още по-пълна. Този път специфичната основана на етническото ни име свързва в едно представите за най-висшите природни и човешки прояви и дейности с тези от митологията и теологията. Сега вече веригата ПРИРИДА-БОГ-ЧОВЕК, изградена върху името ни, е осезателна и доловима, за да бъди съмнения и да бъде отричана. Сега тя е очевадна. Най-същественото в случая обаче си остава това, че навсякъде сред посочените народи тя има за носител корена на българското име!

По наше мнение мащабите на изследвания материал са достатъчно надежден аргумент, доказващ убедително, че се намираме не пред нещо мимолетно и случайно, а сме изправени пред неочаквана, но истинска закономерност. И само задълбочените и добросъвестни научни изследвания ще доведат до опознаването й. А това на практика означава, че работата си трябва да включим и допълнителни средства. Означава, че словото, т.е. средствата на езикознанието не са достатъчни, за да ни доведат до адекватния отговор на загадката. Означава да се обърнем към историята, археологията, етнографията, а защо не и към антропологията и с тяхна обща помощ да достигнем до истината за българския народ. Тръгвайки от българското име.

Само така словото човешко ще се превърне в Божие Слово! А последното пък, в Божие Дело!




Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6


©kzref.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет