Съдържание увод I. Мегалитите обекти на културния туризъм



жүктеу 1.6 Mb.
бет5/8
Дата07.09.2018
өлшемі1.6 Mb.
түріЛитература
1   2   3   4   5   6   7   8

Сардиния
Мегалитните обекти в Сардиния са от културата Нураги, както и Гробницата на гигантите, Домус де Джанас и Сардинският зикурат.

Гробницата на гигантите. Наименованието е дадено от жителите на Сардиния на местната разновидност гробници от галериен тип от нурагическия период (Второ – Първо хилядолетие, пр. н. е. , късна бронзова епоха). Разкрити са над 300 паметници, които представляват каменна гробница с погребална камера. Археолозите разграничават два основни типа гробници – от плочи и от блокове. В първия тип каменните плочи са издигнати вертикално и са разположени една до друга. В средата им се намира централна стела (до 4 м височина) с проход към нея. Гробниците имат правоъгълна форма с абсида, като погребалните камери са с дължина от 5 до 15 м. и височина от 1 до 2 метра. До входа се намира обелиск (betile на сардински), символизиращ боговете-закрилници на мъртвите.

В по-ранните гробници, входът е прокаран в основата на централната плоча или представлява долменообразна структура от три необработени камъка - Осоно, Сортали, Лолги, Пескареда.

В по-късните гробници, централната плоча е обработена, като е закръглена отгоре и има каменно изображение, изрязано на лицевата страна - Доргали, Горона, Санто Баинцо, Кодо Векио.

Гробниците от така наречения „блоков тип” са изработени от дялани монолити с правоъгълна форма - Бидистили, Мадау II, Селени II, Илои, Мура Куата. Гробниците на гигантите от Сардиния по конструктивни особености са близки до Мегалитните храмове на Малта.



Домус де Джанас (къщата на вещиците или къщата на феите – сард.) - тип праисторическа каменна гробница. Такива гробници са създавали представители на културите Оциери, Абеалцо-Филигоса и камбановидните съдове, като по конструкция напомнят жилищата при тези култури. Домусът се състои от няколко камери, издялани в скалата. На острова са открити над 1000 такива мегалита, датирани към халколита и бронзовата епоха. Най-големият некропол от този тип е намерен в окръга Алгеро и се състои от 36 гробници, на някои от които е изрязана глава на бик. Интересното е, че този символ напомня на Минойската цивилизация на о-в Крит.

Друг голям мегалитен паметник- Сант Андреа Приу до град Бонорва, има 18 помещения и в Късноримския и Византийския период са превърнати в пещерни църкви. Интересни паметници се намират и до градовете Пиментел, Седини, Вилаперучо, Итири и Порто Торес. Формата на пещерите е различна, като таванът в повечето случаи има конусообразна или триъгълна форма. Част от стените са с релефи с култово предназначение. Мъртвите, които са били оцветявани с червена охра (както и стените на гробниците), са били погребвани заедно с битови принадлежности, скъпоценности и оръжия.



Културата Нураги (на сард. Су Нуракси ). Най- големият открит за сега археологически паметник на тази култура е до град Барумини, Сардиния. Той е част от Световното културно наследство (в списъка на ЮНЕСКО от 1997 г. ). Датирана е от края на ІІ хилядолетие пр. н. е. до завоюването на острова от римляните. До сега са открити над 8000 обекта, като по експертна оценка тяхното количество може би е 20000 – 30000. Те са разположени в северозападната и южната централна част на острова. Родствени култури до норагическата са тези от Корсика, Балеарските острови и Пантелерия. В Сардиния са били развити няколко вида мегалитни култури преди нурагическия период (3 000 години пр. н. е. ) -Арцакена и Оциери. В края на Второто хилядолетие пр. н. е. се предполага, че в резултат на нашествие на народи от Източното Средиземноморие, които са притежавали развити знания и техники в областта на металургията, местната мегалитна култура, се е трансформирала и вместо богато украсени, но примитивни в архитектурен аспект гробници, възникват многобройни нураги. Произходът и етническата принадлежност на строителите на нурагите са неизвестни, но се предполага, че те нямат индоевропейски произход. Една от хипотезите е, че в този период Сардиния е била преходен пункт на миграция на предците на етруските от Мала Азия в Италия.

Повечето нураги са разположени в равнина с панорамен изглед и имат форма на пресечена конусообразна кула. Те нямат основа и се държат на собствената си тежест, която достига до няколко тона. На височина някои от нурагите достигат 20 метра. Тяхното предназначение за сега е неизвестно. Биха могли да бъдат храмове, жилища, укрепления, резиденции на властващия елит.

Датировката на нурагите е спорна – от 3500 години пр. н. е. до Средната и Късната бронзова епоха. Нурагите са се използвали до нашествието на римляните през Втория век пр. н. е. Това не позволява да се състави еднозначна хронология на праисторията на Сардиния.

Нурагическата култура е имала високо ниво на развитие на металургията. Нейните бронзови изделия са били разпространени в Средиземноморието. Характерен елемент от тях са бронзовите статуетки, известни като „бронзетто” с изображения на хора и животни. Друг забележителен елемент на нурагическото изкуство са резбованите каменни статуетки на женски божества (богинята Танит). Счита се, че при тях има влияние на финикийската култура.

Разновидност на културата нураги е „културата торе” на Корсика, съществувала в същия период и включваща съоръжения, подобни на кулите в Сардиния.

Известни паметници на културата нураги са – Сера Ориос, Алгеро, Торалба, Тискали, Макомер, Абасанта, Ороли, Олбия.



Филитосамегалитен комплекс, намиращ се на остров Корсика във френската община Солацаро. Менхирите на Филитоса се отнасят към културите от неолита, медния и бронзовия век. Той е открит през 1946 г. от собственика на земята, върху която се намира. Археологическите разкопки започват през 1954 г. Намерените артефакти, като стрели и керамика, са датирани към 3300 г. пр. н. е., а изграждането на два триметрови менхира около 1500 г. пр. н. е. На мегалитите са изсечени резбовани орнаменти и барелефи, а също и изобразени човешки лица и оръжие.

Приема се, че менхирите на Филитоса са били издигнати от представители на културата „торе” в Корсика. Те са победили местните жители и менхирите са били разрушени, като част от тях са били повторно използвани, вкл. и за строителен материал. Нашествениците са издигнали цилиндрични каменни съоръжения, известни под името „тори”, за които се предполага, че са имали култово предназначение и са запазени до наши дни. На Филитоса са останали около 20 менхира.


Балеарски острови
Навета (исп. „малък кораб”) – тип мегалитна камерна гробница, срещаща се само на остров Минорка от Балеарските острови. Гробниците са датирани към доталайотския период от историята на островите (ранна бронзова епоха). Тяхната конструкция се състои от две вертикални и две корнизни стени, образуващи формата на обърната лодка, откъдето идва и наименованието им. Най-големият мегалит е Навета дес Тудонс с размери 14 м. х 6. 4 м. х 4 м.

Талайотимегалити от Бронзовата епоха на островите Менорка и Майорка. Датирани са към края на Второто и началото на Първото хилядолетие пр. н. е. До сега са намерени около 270 талайоти, които хронологически предшестват таулите, които обикновено се намират в близост.

Отчитайки размерите на талайотите (от 3х3 до 9х9 м), които се състоят от необработени или обработени блокове с тежина до 200 кг и без спойка помежду им, се предполага, че те са имали стопанско предназначение, като някои от тях са били отбранителни съоръжения. Подобни постройки се срещат и на островите Сицилия, Малта, Лампедуза, Пантелерия.

По конструкция и техника на построяване те са близки до нурагите на Сардиния, торе на Корсика и сеси на Пантелерия. Строителите на талайотите са самостоятелна археологическа култура в историята на Балеарските острови, която е създала и редица големи селища, по-известно от които е Оспиталет Вел.

Таула (от каталан. Taula – маса) – тип мегалити с Т-образна форма на о-в Менорка. Достигат височина до 3. 7 м. и се състоят от вертикален стълб с хоризонтален камък, разположен отгоре. В повечето случаи са обградени с елипсовидна стена. Счита се, че таулите са паметници от културата на талайотите, съществувала в Първото хилядолетие пр. н. е. Интересно е да се отбележи, че подобни мегалитни съоръжения са разкрити в Гьобекли тепе (днешна Турция), които са датирани от преди 11 000 години.

По-известните таули са Торе Тренкада, Талати де Дал, Торелиса Ноу, Трепуко и Торалба д'ен Салорд.



Сесиоти (итал. Sese, мн. ч. Sesi) – кулообразни съоръжения, представители на археологическата култура „сесе” на о-в Пантелерия. Те имат кръгло или елипсовидно сечение, за разлика от по-късните правоъгълни постройки. По-малките имат конусообразна форма и в техните кръгли камери с конусообразен свод се влиза чрез проход отдолу. Най-големият мегалит от този вид е Сесе Гранде или „царският сесе”, датиран около 1800 г. пр. н. е. Той е обграден с елипса от 70 подобни съоръжения с по-малък размер. Диаметърът му е повече от 20 метра и в него се намират 12 камери, до всяка от които води дълъг коридор. По датировката на артефактите, намерени в мегалита, той се отнася към периода на Късния неолит.

Мегалитни обекти са разположени и в редица други европейски страни - в Армения - Зорац-Карер; Гърция – гробницата на Атрей; Източна Европа – обектите от Кавказкия масив, Кримския полуостров, Източни Карпати, поречията на големите руски и украински реки.


4. Мегалитите по света
Азия

Турция

Разкопките на неолитните обекти на Турция опровергават наложените от повече от век тези. Невалъ Чора и Чатал Хьоюк са първите засега открити градове, датирани на повече от 9 хил. години пр. н. е. – 6 000 години преди Шумер. Считат се за начален етап в развитието на неолита в Близкия Изток и Европа. Сензационните открития продължиха с откриването на мегалитния комплекс Гьобекли тепе - огромно по размери светилище, датирано 11 000 г. пр. н. е. Основните за сега открити скални структури са Т-образни менхири, изградени от изкусни каменоделци с удивителни инженерни и архитектурни умения (счита се, че разкопките обхващат не повече от 5 % от територията на мегалитното светилище). Храмовият комплекс е разположен на 15 км североизточно от град Шанлъурфа.

Това, само по себе си, е една историческа загадка, отнасяща се за времена, в които досега се смяташе, че са живели първобитни хора. Необяснимо е как живеещите в неолитната епоха по това време ловци – събирачи, са притежавали такива забележителни инженерни и архитектурни умения. Съоръжението би могло да бъде създадено само от едно добре организирано общество с развит транспорт, строителство и инфраструктура. Древните строители трябва да са използвали метални сечива за гравирането на тези камъни, които освен с майсторство се отличават с естетически вкус и творчество. Светилището се намира в близост до днешния град Урфа и е открито от проф. Клаус Шмид от Германския археологически институт в Истанбул.

Концентричните кръгове, повечето от които още не са изследвани, са около 20, според проведените геомагнитни изследвания. Диаметърът на някои от тях достига 30 м. На колоните има барелефни изображения на животни – лисица, глиган, лъв, птица, змия и скорпион. Целият комплекс е бил умишлено покрит с пръст с дебелина над 15 метра и диаметър около 300 метра в продължение на около 10 000 години. Разкопките на Гьобекли тепе изцяло променят досегашните тези за началото на цивилизациите и конкретно представите за ранния неолит. За сега се счита, че това са най-старите мегалитни съоръжения в света и няма задълбочени проучвания за връзката им с европейските мегалити, въпреки че някои от тях напомнят мегалитите тип „таула” в средиземноморските острови.


Израел

Колелото на рефаимите е мегалитен паметник, разположен на Голанските възвишения на 16 км от източното крайбрежие на Тивериадското езеро, в центъра на голямо плато, на което са открити стотици долмени. Състои се от над 42000 базалтови заоблени камъка, разположени в концентрични кръгове. Външният вал е с диаметър 160 м и височина 2.4 м. Мегалитът е датиран към ранната бронзова епоха - 3000-2700 г. пр. н. е.

Археологическото откритие е направено през 1967 г. по време на войната, а задълбочени проучвания са извършени в началото на 80-те години на миналия век от Еврейския университет в Йерусалим, които продължават и по настоящем. В околностите са разкрити множество долмени. Както и за повечето мегалити по света, предназначението на Колелото на рефаимите не е изяснено, но се възприема, че това е било свещено място за поклонение. Въпреки че се намира на територията на военен полигон на Израел, то е туристически обект и се посещава в определени дни.


Корея

Долмените в Кочхан, Хуасун и о-в Канхуадо – няколкостотин долмена, които са били с ритуално-култово предназначение и са разположени в южната част на полуостров Корея. Датирани са към І-вото хилядолетие пр. н. е. През 2000 г. са включени в Световното културно наследство на ЮНЕКСО и са посещаван туристически обект. На тези територии са разположени над 50 % от разкритите досега долмени в света. Археологическите разкопки са разкрили грънчарски изделия и бронзови украшения.

Долмените на Източна Азия се подразделят на два основни типа – северен и южен. Първият от тях представлява съоръжение от 4 изсечени камъка, които образуват неговите стени и пети, който служи за покрив. Вторият тип е разположен под земята, а над камерата има каменна плоча, която я затваря.

Най-голямата и най-разнообразна група долмени (442) е в Кочхан, разположена от изток на запад в подножието на няколко хълма. Техните каменни покриви с дължина от 1 до 5 м тежат от 10 до 300 т. Долмените в Хуасун са в две групи, съответно от 158 и 129 сравнително добре запазени мегалити. В близост до тях е открита каменоломна, от която са се добивали строителните материали. Долмените на остров Канхуадо са разположени по склоновете на планина и са най-старите в Корея. В района на Сеул се намира долмен с тегло 60 тона.
Индия

На платото Декан са разположени над 2200 долмени. Мегалити са открити и в Пенджаб, а в Тибет се намират алеи от менхири на 6 х. м. н. в.


Африка
Египет - в района на Набта-Плайя в нубийската пустиня се намира мегалитно съоръжение, за което се предполага, че е служило за астрономически цели. Датировката му е около хиляда години преди Стоунхендж. Намира се на 100 км западно от Абу Симбел и на 800 км на юг от Кайро. През седмото хилядолетие пр. н. е. на тази територия са съществували големи селища с по-висока степен на социална организация от тези в долината на Нил – предшественици на Египетската цивилизация. За това свидетелстват откритите артефакти - керамика, украсена със сложни цветни орнаменти. Съществувал е култ с жертвоприношения на животни, които са били погребвани в камери, покривани с плочи.
Синегамбия

Мегалитите от групата Тамбакунда по р. Сенегал, с площ - 250 км. дължина и 70 км. ширина, са едни от най-зрелищните в света. Централният кромлех е наречен „ гробницата на Царя”.

Каменни кръгове са открити в Гамбия и Сенегал. Всеки от тях се състои от 10-24 стълба с височина 100—250 см. Общата им численост е над 1000 и техният произход и предназначение са неизвестни. Предполага се, че са надгробни съоръжения. Въпреки липсата на достоверна информация, отчитайки тяхната уникалност, ЮНЕСКО ги е причислила към Световното културно наследство през 2006 г. и сега те са посещаван туристически обект.
Алжир

Праисторическият некропол Рокния се намира в провинция Гелма в Североизточен Алжир. Той включва над 7000 долмена – огромно количество, като се има предвид, че всички долмени във Франция са не повече от 4500. В района на Рокния сега живее берберското племе шауи.


Южна Америка
На територията на Централна и Южна Америка са открити мегалитни съоръжения, които са различни от тези в Европа и Азия. Част от тях са датирани към по-късни периоди и се отнасят за култури или цивилизации, които са имали писменост.
Олмеките. Олмеки е наименование на племе от историческите хроники на ацтеките, което се използва за една от най-древните цивилизации, следите на която са открити на американския континент. През 1867 г. Хосе Мелгар съобщава за откриването на гигантска каменна глава с негроидни черти и с това полага началото на проучванията на изчезнала цивилизация в джунглите на Веракрус и Табаско. Широкомащабни археологически разкопки се провеждат през 1930 г. от Матю Стирлинг, които разкриват един от центровете на олмекската цивилизация в Пиедра Парада и двата най-известни мегалитни паметници Трес Сапотес и Ла Вента. Намерените нови каменни глави достигат размери от 1,8 м. височина, диаметър- 5,4 метра и тегло над 10 тона. Те са изсечени от един скален къс. Друг известен артефакт е статуята на легнал, свит на кълбо ягуар, който представлява каменен саркофаг. Намерена е мегалитна стела с височина около 4,5 м. и тегло 50 тона с две барелефни фигури, едната от които е с европеидни черти на лицето.

Една от хипотезите е, че културата на олмеките е предшественик на цивилизациите на маите, толтеките и ацтеките. Датирана е към 1200 – 900 г. пр. н. е., а по-късно археологическата култура Сан Лоренсо, чрез въглеводородния анализ, е отнесена към 2230 г. пр н. е., което променя всички дотогавашни тези за нейното начало. Съществуват няколко хипотези и направления на изследване на културата на олмеките – от самостоятелното еволюционно възникване на първите земеделски култури (около 2 х. г. пр. н. е.) от наследниците на мигрантите монголоиди, до внезапно възникналите високоразвити култури от представители на неизвестен белокож народ. Втората хипотеза е подкрепена и от етноложки източници – съществуването на митологични богоподобни пришълци от изток в почти всички по-късни индиански култури. Писмеността не е дешифрирана, като голяма част е била унищожена от испански монаси, които нанасят невъзстановими щети на всички древникултури в Америка.



Тиауанако е разположен на 4000 метра надморска височина в Андите между Боливия и Перу. Разкритите при археологически проучвания артефакти са истинска сензация и обектът е определен като едно от историческите чудеса на Южна Америка. Един от най-удивителните е календар, който показва равноденствията, сезоните и разположението и движението на Луната през всеки един час. Сред останалите забележителности са паметници, направени от каменни блокове, някои от които тежат над 100 тона. Например градските стени са били построени, като са поставяни блокове, тежащи 60 тона, върху други, тежащи 100 тона. Огромните квадратни блокове са съединени посредством изгладени улеи. Улеите, дълги 2. 5 метра, са били направени върху блокове с тежест 10 тона. В някои части на останките съществуват водни канали с дължина 1. 8 метра и широчина половин метър.

Един от най-забележителните монументи в Тиауанако е Портата на Слънцето. Направена от един-единствен камък, украсен с рисунки и е с 3 метра височина и 5 метра широчина и тежина около 10 тона. Първите заселници са от 1500 г. пр. н. е. Тъй като жителите на Тиуанако не са имали писменост, не са оставени никакви писмени документи. Обектът е туристическа забележителност и е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.



Саскауаман в Куско – Перу е култов комплекс, издигнат според легендата от Първия Инка – Манко Капак. В застроителния план на Куско, който наподобява пума, постройките на храма са нейните зъби. Комплексът е имал няколко главни входа - Тимпунку (Пясъчният вход), Акауанапунку (от името на строителя му Акауана) и Виракочапунку (на името на бога Виракоча). Ежегодно, в деня на зимното слънцестоене (24 юни), в Саксауаман се чества празникът на Слънцето - Инти Райми, посещаван от хиляди туристи и местни жители. Пума Пунку е място, което може да разпали въображението и предизвика много въпроси. Каменните блокове на това място тежат средно между 100 и 150 тона. Дължината на повечето е около 7-8 метра, ширината 5-6 метра и са с дебелина около 1-2 метра. Каменоломната е на 15 километра от мястото, където са храмовете и транспортирането им остава загадка. В туристическата интерпретация на обекта се използва сензационното твърдение на Ерих фон Деникен, че тези храмове са изработвани от извънземна цивилизация.

Други селища с мегалитни градежи в Южна Америка са Мачу-Пикчу, Олянтайтамбо, Писак. Открити са мегалитни съоръжения на дъното на Атлантическия океан на 40 километра от Бахамските острови.


Океания
На Полинезийските острови са открити множество мегалитни паметници - долмени, величествени, но разрушени от времето храмове и канали. В Микронезия се намира Нан Мадол. Монолитите лате (Latte stone) са каменни стълбове – основи на древни постройки на остров Гуам и на Северните Мариански острови. Това са колони от варовик или базалт с височина от 60 см до 8 м.

Моаите са монолитни човешки фигури, издълбани в скали на Великденския остров. Близо половината са все още в Рано Рараку — главната каменоломна, но стотици са изнесени от там и са разположени на аху (платформи), които са предимно по периметъра на острова. Почти всички имат огромни глави - 3/5 от размера на телата им. Моаите са „живите лица“ и представляват главно обожествени праотци. Много от тях са разрушени по време на войни между клановете на обитателите на острова. Процесът по изработване и пренасяне на статуите изисква значителен интелект, ресурси и творчество и се счита за значително постижение на човешкото изкуство. Най-високият изправен моай - „Паро“, бил почти 10 метра висок и тежал 75 тона.


ІІІ. Мегалитите по българските земи
1. Поява, датировка и развитие на мегалитната култура по българските земи
Официалната научна литература определя обектите на мегалитната култура по българските земи като древнотракийски мегалитни паметници. Това се дължи преди всичко на обособяването на тракологията като самостоятелна научна дисциплина от професорите Богдан Филов и Иван Венедиков и основната заслуга за това на проф. Александър Фол. Пионери в изучаването на мегалитните паметници по днешните български земи са чешките изследователи братята Херман и Карел Шкорпил и Георги Бончев в началото на ХХ в. По – късно проучванията са били продължени от Васил Миков, Петър Делев, Иван Панайотов, Иван Венедиков, Александър Фол . Съвременни изследвания, научен принос и публикации имат Валерия Фол, Даниела Агре, Георги Нехризов, Николай Овчаров, който активно работи за тяхното популяризиране като обекти на културния туризъм. Част от тях се превърнаха в атрактивни и посещавани туристически обектии успешно бяха позиционирани на туристическия пазар.

Югоизточна Европа е територия, на която са разположени голям брой мегалитни паметници. Проведените траколожки изследвания разкриват културно-исторически връзки на народите от двете страни на Босфора и Дарданелите през Древността – между Европейска Тракия и Мала Азия с център Фригия. Една от най-разпространените научни хипотези е за приемствеността между археологическите ценности от мегалитната епоха и къснотракийската култура, характерна със своите могили и намиращите се в тях куполни гробници и намерените многобройни артефакти, чиято датировка не е оспорвана. Още повече, за траките съществуват достоверни писмени източници от древногръцки и римски историци и хронисти. Възможно е, обаче, мегалитната култура да е принадлежала на народи, живели хилядолетия преди траките, принадлежащи към изчезнала цивилизация, за което свидетелствуват и мегалитните съоръжения в други части на Европа и на света.

Появата, датировката и развитието на мегалитната култура в древна Тракия са дискусионни въпроси. Съществува предположение, че траките са използвали вече изградените скално изсечени паметници за култови цели. Методите на датиране се базират засега преди всичко на материали от органичен произход и на керамика с битово и култово предназначение, а не за градеж. Безусловното отхвърляне на една хипотеза от друга, без убедителни доказателства и за двете, едва ли е целесъобразно поне в туристически аспект. Митовете, легендите и преданията също могат да бъдат туристически ресурси и върху тях да се градят атрактивни и интересни интерпретации на културните ценности без претенции за доказана научна достоверност. В противен случай научните спорове могат да продължат до пълното унищожаване на културните ценности с оправданието за икономическа целесъобразност. Устойчивото развитие на туризма може да помогне и за съхраняване на историческата памет за бъдещите поколения.

Тези хипотези се отразяват и на типологията на мегалитните паметници. Професор Валерия Фол ги определя като долмени, менхири, кромлехи и цистови гробници (изградени от плочи). Те се срещат поединични и групирани, понякога в големи некрополи. Към мегалитите се отнасят и монументалните скулптурни паметници от бронзовата и от ранножелязната епоха, както и крепости от каменни блокове без спойка. Към тях могат да бъдат отнесени и скално изсечените паметници. През къснотракийския период, при развитието на земеделието и урбанизирането на части от равнините, се създават и големи, макар и в исторически план краткотрайни тракийски форми на държавност. Елинизирането на тракийската култура засяга и култовото строителство. Тракийските светилища, гробници на владетели и храмове – прорицалища излизат от мегалитната си планинска среда, скално изсечените култови съоръжения се заместват с градежи и строителни конструкции, запазвайки функциите и предназначението си. За няколко от тях се счита, че са светилища на Дионис. Дионис (грц. Διόνυσος; лат. Bacchus - Бакхус, Бакх) е древногръцки бог с тракийски произход, божество на възраждащата се и умиращата природа, на виното, лозарството и веселието. Почитан е и в Древния Рим (Бакхус, Либер), в Тракия (Загрей) и във Фригия (Сабазий). Празниците (Дионисови мистерии), посветени на Дионис в Гърция се наричат дионисии, в Рим — вакханалии, в Тракия — розалии.




2. Видове и разпространение на мегалитите в България
Характерни паметници на мегалитната култура са скалните светилища. Мегалитните светилища както в Източните Родопи, така и на много места по света, са изграждани в територии, на които са регистрирани магнитни и енергийни аномалии. Тези енергийни центрове са с пречистваща и зареждаща сила. Херодот нарича Родопите Свещената планина - пречистваща и зареждаща с живот, където лесно се общува с отвъдното и космоса. Предполага се, че през халколита (възможно е и в друга далечна и непозната историческа епоха), в Източните Родопи се развива система от скални светилища, близо 100 на брой, с обозначени пътища по скалите. На част от тях продължават да се извършват обредни практики и религиозни ритуали, да се строят нови култови храмове през бронзовата и желязната епоха, античността и Средновековието, включително и в Новото време. В някои от светилищата се намират скални гробници. Те са концентрирани основно в централните дялове на Източните Родопи. Някои от тях са изсечени в каменния масив, а отворът към вътрешността е бил покриван с плоча. Другите са оформени като изкуствени пещери и имат обемна гробна камера с четириъгълен или овален план. Те се развиват в хоризонтален порядък, имат малко преддверие, а входът се е затварял с масивна каменна плоча, движеща се по жлеб. Няколко мегалитни обекта - скално изсечени паметници и светилища – скални култови комплекси заслужават специално внимание и по подробно описание не само от гледна точка на тяхната научна значимост, но и по придобитата популярност и туристическа интерпретация. Повечето се намират в Родопите и могат да бъдат обходени от запад на изток – Белинташ, Орлови скали, Перперикон, Харман кая, Татул, Ковил, Глухите камъни. Към тях могат да бъдат отнесени и мегалитните светилища в Странджа – в м. Мишкова нива, камъкът и Пропада и мегалитните комплекси Беглик таш, близо до устието на р. Ропотамо и това край Силистра.

Мегалитно светилище Белинташ (от тур. умен камък, камък на знанието). То се намира между селата Мостово и Врата, на склоновете на Добростанския рид на Родопите. Дължината на скалната площадка е около 300 м, с надморска височина 1225 м. Намира се на 30 км югоизточно от Асеновград. Скалният масив е с височина около 50 метра. Каменни стъпала отвеждат до площадка, на която са издълбани обредни урни и корита с улеи, два резервоара (с дълбочина 2,5 метра и диаметър 1,6 и 1,9 метра), за които се предполага, че са имали ритуално предназначение. Странните ямки и канали наподобяват карта на звездното небе. Под Белинташ са открити старинни гробове, а на близък склон – камъни и керамични останки от тракийско селище. Общоприетото за сега научно становище е, че тук е съществувало древно тракийско светилище на племето беси. То се свързва с бога Сабазий, по намерената в подножието на скалата сребърна плочка с негово изображение. Предполага се, че на това място са били извършвани жертвоприношения и пророчески ритуали. В огнените олтари жреците са изливали вино и по височината на пламъка са предсказвали бъдещето. Това е едно от местата (другите са Перперикон, Гела, вр. Виденица), за което се предполага, че е светилището на Дионис, където са направени предсказанията, описани от Светоний за мисиите на Александър Македонски и Октавиан Август. Както пише Валерия Фол, коментирайки Макробий (5 в. сл. н. е.), „Дионис” е старогръцкото име на тракийския орфически Бог – Син с трако-фригийското название Сабазий. Мистериалната обредност е извършвана между образа-идея на Слънцето през деня (Аполон, по терминологията на Макробий) и тази на огъня през нощта (Дионис), които образуват божественото единство Сабазий, дуалният Син на Великата „богиня-майка”.

Езотеричната интерпретация на светилището лансира поредица от тайни, загадки, легенди. Най – популярни са тези за скритата в скалата библиотека (или кодирана информация) за тракийските знания; за заровени съкровища, (които непрекъснато са обект на иманяри); за древна космическа площадка за кацане на археоастронавти (а сега НЛО). Печален резултат от набезите на иманяри или недобросъвестни посетители е унищожаването на няколкото петроглифа, намиращи се в източния край на светилището. Може би те щяха да бъдат ключ към предполагаемата тракийска писменост. Езотериците твърдят, че на скалата има едно място, което директно те свързва с Живата енергия. Представлява издълбана в скалата вдлъбната леща. В краищата на тази леща има издълбани четири дълбоки отвора, които отговарят на посоките на света. На самото плато Белинташ има няколко такива места на Силата - всяко със своя собствена енергия. Ако се премине през тях в определена последователност, човек се пречиства и изпълва с Живот. Древните са вярвали, че потапяйки се в свещената вода на щерните, в дните когато в тях се отразявали Луната и Слънцето, хората се свързвали с Космоса и придобивали необичайни мощ и познания. Енергията на Белинташ е много мощна и се съчетава в перфектна хармония с Рейки. Дните 24 и 25 юни са период на силна слънчева активност, това са дните на Пълнолунието, това са дните на Еньовден. През 90-те години Белинташ нашумя с честите посещения на екстрасенси от България и чужбина, които буквално са използвали мястото за "зареждане" с космическа енергия. Силните енергийни полета са факт. По време на международната научна конференция на уфолозите, проведена през 2001 г., изявени учени определиха скалното плато на светилището Белинташ като междинна космическа площадка на НЛО.



Принос за популяризирането на Белинташ и за издирването и спасяването на оброчната плочка с образа на Сабазий има Никола Боев. Роден е през 1927 година в Асеновград, той е бил е активен туристически деятел, председател на фондация Белинташ и автор на книга за светилището.

Мегалитен култов комплекс „Орлови скали”. Той се намира в едноименната местност на около 3 км. южно от Ардино и се предполага, че е изпълнявал култови и погребални функции. Това е една от хипотезите за предназначението на скално изсечените паметници. Хипотетично е не само предназначението, но и датировката. За този комплекс се твърди, че е IV – VI в. пр. н. е. Различими са 97 скални ниши с размери 32-45-50 см. Дълбочината им е 8-12 см. Предполага се, че в тях са поставяни оброчни плочи или глинени съдове, свързани с култа към умрелите. Такива ниши има и в скалите до селата Безводно, Сухово и Дъждовница. По голямата част от пътя е достъпен за високопроходим автомобил, а останалата част – пеша. В близост са руините на тракийската крепост “Калето” с площ от 0,5 ха и намиращо се на 500 м от светилището. Крепостта е изцяло разрушена. Денивелацията на местността прави височината на скалата различна в отделните посоки. От западната страна тя е около 30 метра, от север и юг - около 25 метра, от изток - 10-12 м. Скалните ниши, както повечето от тези феномени, са на недостъпно място при сегашния ландшафт и геоложки характеристики на терена. Формата на всички е трапецовидна като размерите са в диапазона - височина60 - 70 см , ширина в основата 25 – 35 см, в горния край – 15 - 20 см. , а в дълбочина навътре – 24 -34 см. Най-много ниши (55), се намират на западната страна, на южната страна (35), от северната (5), от източната, която е достъпна, 5-6 разрушени. При подреждането им не се наблюдава никаква закономерност.

Археологически комплекс Перперикон. Той е разположен в близост до с. Горна Крепост на скален връх с височина 470 м., на около 15 км. североизточно от Кърджали. Изцяло изсечен в скалите, той е един от най – древните монументални мегалитни паметници Това е и една от най-големите родопски крепости (12 000 кв. м.). Местността е известна като Джин тепеси (Планината на духовете). Приема се за сакрална територия и енергиен център. Счита се, че първите следи от човешка дейност са от края на 4 хилядолетие пр. н. е. През късната бронзова епоха се оформя внушителен религиозен комплекс, чиято приемственост и наслагване продължава до късното Средновековие. Мащабите на образувалия се свещен град са поразителни. От 9 до 12 век той е регионален административен и религиозен център и съществува до 17 век, т. е. над 6 хил. години. Най-запазеният паметник от античността е комплекс включващ дворец - светилище (с предполагаема датировка от VI - V в. пр. н. е), укрепена тракийска крепост, селище и кръгъл храм - прорицалище. Дворецът е имал Г-образна форма, бил е на 3-4 етажа и е имал 40 стаи. Запазени са двата коридора и 13 помещения. Интересен е фактът, че скални ниши не са открити при най – изследваното досега скално светилище. От 2000 г. са започнати мащабни археологически проучвания. На броени метри от двореца на римския губернатор на областта е открита най-ранната църква в Родопите. Строена в края на четвърти век. Тук е бил епископският център на областта. Перперикон е най-големият мегалитен паметник на Балканите. Скален град, сътворен от непознатата цивилизация на скалните хора. Така професор Николай Овчаров, ръководител на разкопките, нарича древните племена, създали неповторимите паметници. Приема се, че тук е бил северният преден пост на първата европейска цивилизация – критско - микенската. В скалния град беше открита и първата европейска писменост - минойският линеар А.

Единственият оцелял през вековете древен топоним е на протичащата под Перперикон река и както и на златната монета„перпера” (хиперперон от 1082 г. , времето на византийския император Алексий Комнин). Професор Николай Овчаров пише, че „император Алексий, който е бил известен любител на античното наследство и често използвал термини от древните времена, включително свързани с култовете към езическите божества. Очевидно е едно - връзката между името на града и наименованието на новата златна единица. Дали императорът е нарекъл важната крепост на измисленото от него име на паричната единица заради откриването в близост на голямо количество злато? Или пък това е било древното име на свещения град, незапазено по други извори и пряко свързано с култа към Дионис? В такъв случай златната монета е била наречена на наименованието на старинния град”.

Чрез медиите се провокира невероятен интерес към обекта от страната и чужбина. Наред с високия научен интерес към комплекса, нарастват и туристическите посещения. Античният и средновековен град Перперикон е включен в 100-те национални туристически обекта на Република България. Към комплекса се проявява постоянен туристически интерес, като регистрираните посещения са над 100 000 годишно. Свещеният град е уникална културна ценност и археологическа находка, достоен за Списъка на световното културно наследство. Той е феномен и в архитектурен, исторически, природен и мултирелигиозен аспект.

Скално изсечено светилище „Харман кая”. Намира се на плато на 1,5 км. източно от махала Гъсак на с. Биволяне, община Момчилград. До входа на малка пещера са издълбани трапецовидни ниши, обърнати на юг. Комплексът обхваща множество скално изсечени форми – помещения, гробници, шарапани, концентрични кръгове, наподобяващи слънчев часовник, жертвеници и стъпала. Предполага се, че обектът е използван и за астрономически цели – наблюдения на годишните цикли, които са включвани в ритуални практики, свързани с култа към Бога Слънце, а възможно е и да са използвани за стопански цели. На 500 м. западно от светилището, върху скала, наподобяваща човешка длан, са изсечени 13 ниши, ориентирани на запад, което променя преобладаващото мнение, че посоката им е на изток към изгряващото слънце. Под тях се намира кръгъл жертвеник с диаметър 80 см., а до самата махала има добре запазена скална гробница, която местните хора наричат „фурун”(фурна).

Светилището на Орфей при с. Татул. В местността „Асара”, община Момчилград се намира един от най-известните понастоящем мегалитни паметници. Наименованието е дадено поради намерена статуетка на Орфей. Върху скала е издълбана куполна гробница с два гроба, които са били покрити с плочи. Предполага се, че тя е част от култов комплекс. Възможно е да е изпълнявала и функциите на археообсерватория. Комплексът е описан за пръв път от Никола Иванов в „Мастанлийски окръжен вестник” – бр. 204 от 1 юни 1933 г.

На северозапад и на юг от мегалитното светилище се намират групи скални ниши. Първите три ниши са с формата на трапец с приблизителни размери около 40 см долната основа, 60 см - стените и 15-17 см - горната основа. Дълбочината на нишите е около 30 см при долната основа и около 15 см - при горната. Вътрешността на нишите е сферична и те не са насочени към светилището, а се виждат от него. Други две ниши са разположени в южна посока, като едната от тях е с правоъгълна форма, а другата е с форма на неправилен трапец.



Археологически комплекс край с. Ковил. „Невероятно, фантастично, необикновено” са слаби думи да изразят дори първоначалното впечатление от комплекса. Той е бил разположен на огромна дори за мащабите на световните мегалитни центрове площ. Територията му надхвърля няколкократно Перперикон, Белинташ и Глухите камъни. Разпростира се на километри по билото в м. Белите камъни, между селата Ковил и Джанка. Според някои източници светилищата са девет на брой, без да е ясен критерият на тяхното отграничаване, при това те са почти унищожени, а някои и недовършени. Знаково е съоръжението, представляващо два жертвеника върху огромен скален къс, опиращ се на каменни колони. Комплексът е проучван в периода 1991-1993 г. от Георги Нехризов и Георги Кулов. Намира се в местността "Ак кая" (Бялата скала). Проучваното светилище е разположено на открояващ се бял скален венец (вулкански туфи) върху билото на каменист хребет. От запад личат следи от зид без спойка, преграждал достъпната страна. На билото в скалите са изсечени множество съоръжения с култово предназначение, жертвеници, улеи, както и голяма, добре запазена шарапана, ниши. Под него има сводообразни пещери, в някои от които се забелязват следи от човешка намеса. Откритият по билото керамичен материал се определя от късната бронзова и ранножелязната епоха. При проведените в периода 1991-1993 година организирани разкопки е открит и един анфороподобен идол. При подхода към обекта върху билото се преминава край други древни съоръжения - некропол, водохранилище. Наред с често срещаните в мегалитните светилища на района ниши, стълби, шарапани, жлебове на каменното плато, под лек наклон са издълбани улеи с дължина десетки метри с неизвестно предназначение. Забелязват се и следи от градежи, които вероятно са от по – късни епохи. Скалната гробница край с. Джанка може да се разглежда като отделен обект, но е видно, че тя е част от огромното съоръжение или останки от древен град. Тя е сравнително запазена и може да бъде описана. Предверие води до по-ниско разположена трапецовидна камера, стесняваща се нагоре, където може би е имало отвор. В близост се намира плитък басейн с диаметър 1,6 м. и дълбочина 0,5 м. с отточен отвор – счита се, че е шарапана. Озадачаващии да се надяваме, само засега необясними, са не само размерите и предназначението на този грандиозен мегалитен обект, но и възможният брой на предполагаемите посетители или обитатели на това загадъчно място. Комплексът не е проучван задълбочено и не са извършвани археологически изследвания.

Мегалитно светилище „Глухите камъни”. То е изключително интересно с многобройните си скални ниши, с тракийското светилище. Обектът е добре запазен.

Следи от мегалитни светилища са локализирани на върховете Беслет и Виденица (Гьоз тепе) и край с. Гела.



Мегалитно светилище в м. Мишкова нива. Намира се в подножието на вр. Голямо Градище. Това място се свързва с митове за гробница на египетската богиня с образа на котка Бастет, проклятия и извънземни артефакти, съкровища и пророчества, с имената на пророчицата Ванга и Людмила Живкова, на български, руски и английски секретни служби. Самото словосъчетание “гроб на богиня” е оксиморон (нали боговете са безсмъртни), ако не се смята употребата му за Христос, но при други обстоятелства.

Куполната гробница Пропада е великолепен образец на тракийската култова архитектура. Намира се на 3 км северозападно от Малко Търново на върха на невисок хълм, даващ началото на некропол от 40 могили. Разкрита е през 1979 г. Неголямата куполна гробница добре разкрива устойчивостта на традицията в погребалната архитектура, близо петстотин години след като са строени куполните гробници при Казанлък, Мезек, Стрелча и др. По своя тип и конструкция тя се приближава до споменатите гробници от V-ІV в. пр. н. е., но някои нейни елементи са безспорно наследство от тракийската мегалитна култура от ранножелязната епоха. Това е още един пример за повторно използване на култови съоръжения. Вертикалното укрепване на каменните блокове на гробната камера и покритието на дромоса предполагат една доста по-ранна строителна традиция, отколкото датировката по намерените в гробната камера археологически материали. Проучените в местността могили показват много добре оформени гробове от типа “циста”, познат от І в. пр. Хр. Стените са облицовани с каменни плочи, които са използвани и за покритието на съоръженията. През 2001 г. от некропола са проучени два цистови гроба и са открити две гробнични съоръжения. Единият от цистовите гробове е използван от една фамилия и в него са погребани седем индивида. Вторият поднася истинска археологическа сензация - изграден е старателно от добре обработени мраморни блокове. Една от новооткритите гробници, по начина на изработването си, не намира паралел в Тракия - за изграждането на дромоса и част от стените на камерата, е използвана естествена скала, която е обработвана на място. Близостта на некропола до Малко Търново позволява той да бъде лесно посещаван от туристи.

Тракийското светилище Камъка се намира на 10 км от Малко Търново в посока Царево, в местността Каменска бърчина. Представлява комплекс от интересни скални образувания на редки за Странджа конгломератни скали, използван в древността от траките за светилище. Тук, върху самата скала, на много светло и високо място са издълбани т. нар. “соларни кръгове”. Те се свързват със слънчевия култ и Богинята майка. Именно по тази причина, светилища от този тип се разполагат на открити, целодневно огрявани от слънцето места. Археоастрономическите изследвания доказват, че 2500 г. пр. Хр. на това място е наблюдаван изгревът на Бога Слънце в деня на лятното слънцестоене и са извършвани ритуали, важни за орфическата религиозно-философска система на древните траки. Освен с кръговете, мястото впечатлява с откриващата се гледка и причудливите форми на околните скали. Една от тях има форма на гъба, затова е наречена “Каменна гъба”. В основата й има тесен процеп, “провирало”, за който се вярва, че успешно промушилият се през него човек ще бъде здрав през цялата година

Мегалитно светилище „Беглик таш”. Тракийско мегалитно светилище, разположено на Българското Черноморие. Светилището е разкрито през 2003 година. В близост до руините на древния град Ранули, в околностите на резерват Ропотамо, по хребета на Маслен нос, на около 210 метра н. в. и на 3 км от Приморско, се намира светилището на Ранули — кръг от огромни камъни, разположени върху скалиста повърхност, в средата на поляна. Древните са обожествявали местността, принасяли са дарове и я превръщат в своеобразен храм. В течение на времето се изграждат жилища за обслужващите храма (жреците), като върху голата дотогава скала започват да пренасят огромни камъни от околността.

Тракийски скални храмове и светилища около Силистра. На около 10 км югоизточно от Силистра по раменното русло на р. Малък Каногьол (Табан) около селата Стрелково, В. Левски, Поп Русаново и Кутловица се намира тракийски скален култов комплекс, който включва 4 скални светилища. Централното светилище, наречено “Баджалията”, се намира в живописен каньон. Скалният храм е оформен в голяма пещера, до която се достига по изсечен в скалата тунел. До него старателно е оформена голяма засводена олтарна ниша – а под нея площадка - център на култовите мистерии. В подножието на храма е открито голямо количество тракийска и антична керамика от VІ в. пр. Хр. – ІІІ в. сл. Хр. и сребърни монети. Срещу храма на десния бряг на сухоречието на естествена скална колона е оформена площадка с жлеб, ползвана навярно за астрономически наблюдения. Предполага се, че подземните светилища с галерии, олтари и площадки могат да имат отношение с култа към обожествения герой на тракогетите Залмоксис. До светилището се достига по асфалтиран път. Изградена е инфраструктура за туризъм.

Скални ниши. Те са едни от най-странните и необясними мегалитни паметници. Скалните ниши са издълбани на голяма височина върху отвесните стени на видни отдалеч канари и масиви, в повечето случаи, обърнати към слънцето. Най-често нишите са трапецовидни с височина до 1 м. и дълбочина 40-50 см. Обикновено са на групи от 3-4 до 100, като досега са локализирани 1500 ниши единствено в Източните Родопи Особено многочислени са комплексите при селата Ангел войвода, Равен, Женда, Дъждовница, Широко поле. Култовото им предназначение и конкретно сакралността на слънцето и скалата са общоприето схващане. Същевременно съществуват различни хипотези за тяхното конкретно предназначение - некрополи, в които са били поставяни погребални урни; за поставяне на дарове и желания към Бога Слънце; за поставяне на вода, която огрявана от слънцето придобива свещена и духовна сила. Има хипотези, че те са правени ритуално при инициация на младите траки и че те са код, информационна система с неизвестно засега предназначение. Възможно е нишите да са свързани и с необикновени и необясними от съвременна гледна точка древни култови практики.

Локализацията и респективно дестинациите за посетителите на групата мегалити, не спадащи към скално изсечените паметници – долмени, менхири и кромлехи (по същество, те също са такива, само че не в скалите, а самостоятелно или отделно разположени) е главно в Югоизточна България.



Долмени. В Югоизточна България долмените са около 750, като се счита, че 75 % са разрушени, а само 6 % имат запазена покривна конструкция. Те са разположени в Сакар, Странджа, Дервентските възвишения, Източни Родопи и Източна Стара планина.

Долмените в Странджа и Бургаска област са подробно изучени и дори може да се използва GPS - система. Най импозантният е при светилището Беглик Таш, северно от Приморско. Долмен е презентиран пред Археологическия музей в Бургас

Без подробно да бъдат описвани, долмени могат да бъдат локализирани :

- до шосето край село Визица;

- в землището на с. Калово, местностите Чардак, Св. Неделя и Змеюви къщи;

- в землището на с. Заберново;

- в местностите Станково, Какачина, Живак, Хамбарчето, Гогово, Цера, Малко Търново;

- в м. Ашламата, с. Варовник;

- край р. Велека, с. Звездец;

- в местностите Бакъра, Лъката, Райков чукар, с. Евренозово, Бургаска област.

Долмени има и югоизточно и южно от с. Граничар, източно и югозападно от с. Кирово, югозападно от с. Голямо Буково, източно от с. Долно Ябълково, северно и североизточно от с. Белеврен, южно от с. Горно Ябълково, южно от с. Долно Ябълково, южно от с. Крайново, южно и източно от с. Голям Дервент.

Известен и посещаван обект е долменът край с. Хлябово, община Тополовград (с погребение in situ). Долмените в Източните Родопи се определят в ранножелязната епоха (11-6 в. пр. Хр. ) и се откриват в две отдалечени една от друга групи на планината - на североизток и на юг. По-добре са съхранени долмените от южната група, надхвърлящи 100 и разпределени от двете страни на днешната граница на България с Гърция. Това са гробници, оформени от големи каменни блокове или шистовидни плочи. В Източните Родопи най-често те са еднокамерни с отворено преддверие и малък арковиден вход. Особено монументални са отлично запазените долмени при селата Остър камък, Харманлийско, и Черничево, Крумовградско. Такъв е и долменният некропол между с. Оряхово и с. Васково, Хасковско. Той е проучван още от края на ХІХ в. от братя Стефан и Георги Бончеви, от българска страна и чехите - братя Херман и Карел Шкорпил. Общият им брой тогава е надхвърлял 70. В местността "Капаклийката" до с. Оряхово има Некропол от 4 долмена. Името на местността вероятно идва от долмените, които местното население е оприличавало на "покрити с капак". Много интересен е долменът в местността "Ешмеджика", при който при вътрешните стени на камъка са открити рядко срещани овални вдлъбнатини. Местността "Керез дере" има друг долмен и могилен некропол от 5 долмена, датирани от ранножелязната епоха - Х - ХІ в. пр. хр.

Долмени са разположени и на територията на Европейска Турция (55 в Странджа) и в Северна Гърция (селата Руса, Катрония и Кила).

Менхири. Менхирът "Чучул камък"(вис. 2,10 м. ) до с. Овчарово, Хасковско и този до музея в Хасково са единствените от този вид мегалити в България, които са интерпретирани за посетители. Групирани менхири, разположени безредно и в решетки има до с. Минерални бани, Хасковско. Отделни менхири има до селата Петокладенци, Стежерово и Староселци.

Особен интерес представляват т. нар. менхири „Девташлари” край Плиска и село Златна Нива. В източната покрайнина на с. Царев брод, Шуменско има група от менхири, оцеляла до днес във вида, който е фотодокументиран от К. Шкорпил в 1905 г. в документалното приложение към сборника „Абоба-Плиска”. Нито един не е запазен изправен в оригинално положение. Някои са цели, а при другите личи брутален опит да бъдат разрязани на 3-4 части по дължина, вероятно за да бъдат по-лесно пренесени за някакво друго използване, но после тази идея е била изоставена. Тази намеса е станала още преди Шкорпил да ги фотографира в 1905 г. Всичките менхири са еднотипни - вретеновидни, грубо, но грижливо оформени и заоблени, макар и не като правилни цилиндри. В горната си половина обикновено са леко заострени, а долу са с по-голям диаметър 0. 5 - 0. 7 м. Изглежда, че са стърчали над земята типично 1.7 - 2 м, а ако добавим поне 0.5 м забиване под земята, дължината им е би трабвало да е била около 2.5 м.



Кромлехи. Кромлехите са каменни кръгове от менхири. При с. Горен Главанак по време на археологически разкопки през 1999 г. е открито интересно мегалитно съоръжение от 5-4 в. пр. н. е., наподобяващо по форма феномена Стоунхендж (Англия). Той представлява култово съоръжение от вертикално побити каменни блокове. Камъните са поставени направо върху скалата, без да са оформени специални места и дупки за побиването им. Заграденото свещено пространство, където са били провеждани култовите ритуали, е с форма на окръжност. Доста пресилено, той е известен като „българският Стоунхендж” - наименование, приемливо само като туристическа интерпретация. Ето и мнението на откривателя на кромлеха археолог Георги Нехризов: ". . . . Макар и да съществува известно сходство между тях, обектът от Долни Главанак се отличава от окръжностите, очертани от побити камъни от Тракия, както и от известните мегалитни комплекси от Западна Европа главно по това, че блоковете, от които е изграден, не са забити в земята, а са положени върху основната скала. . . . Въпреки че не могат да се посочат преки паралели на новооткрития мегалитен паметник, не буди съмнение неговата принадлежност към тракийската култура. Той представлява чудесен пример за творческо прилагане на местна почва на принципите на мегалитното строителство при изграждане на култово съоръжение, типично за траките от I хил. пр. Хр . . . . "

Неидентифицирани останки, наподобяващи кромлех, се намират. в община Маджарово по пътя към мегалитния комплекс “Сивридикме–Фурнаджика”. Той, заедно с римския път, минаващ край него, е интересен обект за посещение. Кромлехи или по-точно предполагаеми останки от тях, са разположени при село Старо Железаре, край с. Визица, Бургаско; с. Българин, Хасковско; с. Малък Поровец, Разградско.


3. Източни Родопи – дестинация на мегалитната култура
Източните Родопи са най-богатата на Балканския полуостров зона с мегалитни паметници от тракийска и прототракийска древност. Въпреки, че повечето от тях не са изследвани подробно, значителна част са описани и са картотекирани от Института по археология към БАН и общините в областите Кърджали и Хасково.


Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8


©kzref.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет