Сънят на вещицата



бет1/11
Дата30.03.2019
өлшемі1.02 Mb.
#78494
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

Сънят на вещицата
Флоринда Донер-Грау
Предговор

Работата на Флоринда Донър е от особено значение за мен. Всъщност тя е в съзвучие с моята работа и в съ­щото време се разграничава от нея. Флоринда Донър е мой сътрудник. Ние преследваме една и съща цел; и двамата живеем в света на дон Хуан Матус. Разликата се дължи на това, че тя е жена. В света на дон Хуан мъжете и жените вървят в една и съща посока по пътеката на во­ина, но от противоположните й страни. Затова и гледни­те точки за едно и също явление от тези две позиции се различават в подробностите, но не и в същината си.

При всякакви други обстоятелства тази моя близост с Флоринда Донър неизбежно предизвикала чувство на лоялност, което би попречило на обективната ми оценка. Но по пътеката на воина, по която и двамата вървим, лоялността се изразява единствено в това да изискваме от другия да дава най-доброто от себе си. Според нас то включва безкомпромисна взискателност към всичко, което правим.

Следвайки съветите на дон Хуан, аз приложих воинс­ката предпоставка за безмилостна оценка към работата на Флоринда Донър. Открих, че за мен има три различ­ни нива, три отделни сфери на оценяване.

Първата е богатството на детайли в описанията и раз­каза. За мен тези детайли са етнография. Подробностите от ежедневието, обичайни за културната среда на герои­те, които авторката описва, са нещо съвсем непознато за нас.

Втората е свързана с изкуството. Осмелявам се да ка­жа, че един етнограф трябва да бъде и писател. За да ни впише органично в етнографския хоризонт, който представя, той трябва да бъде повече от учен; трябва да бъде артист.

Третата е правдивостта, простотата и непосредстве­ността на работата. Тук несъмнено съм най-взискателен. Флоринда Донър и аз сме моделирани от едни и същи сили; следователно работата й трябва да отговаря на принципното изискване за стремеж към съвършенство. Дон Хуан ни научи, че работата трябва да бъде пълно отражение на живота ни.

Не мога да не изпитвам воинско чувство на възхище­ние и уважение към Флоринда Донър, която в самота и въпреки изключително неблагоприятните условия запа­зи самообладание, остана вярна на пътя на воина и не изневери на учението на дон Хуан.

Карлос Кастанеда

От автора

В доиспански времена щатът Миранда, североизточ­на Венецуела, е бил населен от индианците кариб и чи­парикото. В колониални времена се появяват две нови расови и културни групи: испанските колонизатори и африканските роби, които испанците довеждат със себе си, за да работят на плантациите и мините им.

Потомците на тези индианци, испанци и африканци съставят населението, което днес обитава селцата и градчетата, пръснати из вътрешността и по крайбрежие­то.

Някои от градовете в щата Миранда са известни със знахарите си, много от които са същевременно спири­тисти, медиуми и магьосници.

В средата на 70-те години на XX в. посетих Миранда. По онова време бях студентка по антропология и се ин­тересувах от лечителски практики. Работех с една лечи­телка. За да уважа желанието й за анонимност, аз й да­дох името Мерседес Пералта, а града нарекох Курмина.

С позволение на лечителката най-вярно и стриктно си водех дневник, в който записвах всичко за взаимоотно­шенията си с нея от мига, в който стъпих в дома й. От­делно записвах и онова, което някои от пациентите й ми разказваха за себе си. Настоящата работа се състои от­части от полевия ми дневник, отчасти от историите на пациентите, които Мерседес Пералта сама подбра. В от­късите от дневника разказът се води в първо лице. Но историите на пациентите предадох в трето лице. Това е единственото своеволие, което съм си позволила с мате­риала, освен промяната на имената и личните данни за героите в историите.



1

Всичко започна с едно необичайно събитие; случка, която промени хода на живота ми. Срещнах нагуал. Той беше индианец от Северно Мексико.

Речникът на Испанската кралска академия определя термина „нагуал" като испанска адаптация на дума, коя­то означава „магьосник" или „мъдрец" на езика нахуатл в Южно Мексико.

Традиционните разкази за нагуали, хора от древни времена, надарени със свръхестествени сили, които вър­шат неща, надхвърлящи въображението, битуват и днес в Мексико. Но в съвременната градска и дори селска среда истинските нагуали са легендарни личности. Те сякаш живеят само в народните предания, слуховете или света на фантазиите.

Но нагуалът, който срещнах, беше истински. В него нямаше нищо измислено. Когато най-добронамерено полюбопитствах как е станал нагуал, той ми даде при­видно просто, но същевременно изключително компли­цирано обяснение за това какво прави и какъв е. Каза ми, че нагуалството започва от две убеждения: че чо­вешките създания са необикновени същества, които жи­веят в необикновен свят; и че нито хората, нито светът трябва да се приемат за даденост при каквито и да било обстоятелства.

От тези удобни, прости предпоставки, каза той, след­ва прост извод: нагуалството е сваляне на една маска и слагане на друга. Нагуалите свалят маската, която ни кара да виждаме себе си и света, в който живеем, като не­що обикновено, безлично, предсказуемо и банално, и слагат втората маска — онази, която ни помага да видим себе си и всичко, което ни заобикаля, такова, каквото е в действителност: завладяващи събития, които разцъфват веднъж за преходно съществуване и никога не се повта­рят.

При срещата си с този незабравим нагуал изпитах мо­ментно колебание, породено единствено от страха, кой­то изпитах при опита да разплета такава велика парадиг­ма. Поисках да избягам от него и от търсенето му, но не можех да го направя. Скоро предприех решителна стъп­ка и се присъединих към него и групата му.

Но това не е история за нагуала, макар че идеите и влиянието му присъстват осезаемо във всичко, което правя. Нямам за цел да пиша за него, нито дори да го на­зовавам. Други в групата му правят това.

Когато се присъединих към него, той ме заведе в Мексико, за да ме запознае със странна, поразителна же­на — без да ми каже, че това е може би най-мъдрата и влиятелна жена в групата. Казваше се Флоринда Матус. Въпреки че носеше овехтели, избелели дрехи, тя прите­жаваше вродена елегантност, присъща на повечето ви­соки и слаби жени. Лицето й, бледо, изпито и строго, бе увенчано от сплетена на плитки бяла коса и озарено от големи блестящи очи. Дрезгавият й глас и веселият мла­дежки смях пропъдиха необяснимия ми страх от нея.

Нагуалът ме остави на грижите й. Първото, за което попитах Флоринда, беше дали самата тя е нагуал. Тя се усмихна загадъчно и допълнително уточни определени­ето на думата. Каза: „Да бъдеш магьосник, мъдрец или вещица не означава да бъдеш нагуал. Но всеки от тях може да бъде нагуал, ако е отговорен за група мъже и жени и ги води в особен вид търсене на познание."

Когато я попитах какво е това търсене, тя отвърна, че тези хора трябва да намерят втората маска, онази, която ни помага да видим себе си и света такива, каквито са в действителност — завладяващи събития.

Но това не е и историята на Флоринда, въпреки че тя ме напътства във всичко, което правя. Това е разказ за едно от многото неща, които ме накара да направя.

— За жените търсенето на познание е наистина много любопитно приключение — каза ми веднъж Флоринда. — Трябва да правим странни маневри.

— Защо, Флоринда?

— Защото жените всъщност не се интересуват от то­ва.

— Аз се интересувам.

— Казваш, че се интересуваш. Всъщност не е така.

— Аз съм тук с теб. Това не показва ли, че се интере­сувам?

— Не. Ти просто харесваш нагуала. Личността му те е обсебила. И аз съм същата. Бях обсебена от предиш­ния нагуал. Той беше най-неустоимият магьосник.

— Признавам, че си права, но само донякъде. Аз се интересувам от търсенето на нагуала.

— Не се и съмнявам. Но това не е достатъчно. Жени­те трябва да извършват особени маневри, за да стигнат до сърцевината си.

— Какви маневри? За каква сърцевина говориш, Фло­ринда?

— Ако у нас има нещо, за което не знаем, нещо като скрити възможности, неподозирана смелост и ловкост или благородство на духа пред лицето на мъката и бол­ката, то ще излезе, ако се сблъскаме с неизвестното, ко­гато сме сами, без приятели, без познатите ограничения, без подкрепа. Ако при тези обстоятелства от нас не из­лезе нищо, то е, защото нямаме нищо. И преди да ка­жеш, че се интересуваш от търсенето на нагуала, първо трябва да разбереш за себе си дали има нещо вътре в теб. Искам да го направиш.

— Не мисля, че ставам за проверки, Флоринда.

— Въпросът ми е: можеш ли да живееш, без да знаеш дали има или няма нещо скрито у теб?

— И какво ако съм от тези, които нямат нищо?

— Ако е така, тогава ще ти задам втори въпрос: мо­жеш ли да продължиш да съществуваш в света, който си избрала, ако вътре в теб няма нищо?

— Защо не? Разбира се, че мога да остана тук. Вече се присъединих към теб.

— Не. Само мислиш, че си избрала моя свят. За да из­береш света на нагуала, не е достатъчно просто да ка­жеш, че си го избрала. Трябва да го докажеш.

— И как мислиш, че трябва да го направя?

— Ще ти предложа нещо. Не си длъжна да приемеш, но направиш ли го, ще трябва да отидеш сама на място­то, където си се родила. Няма нищо по-лесно от това. Иди там и опитай късмета си, какъвто и да е той.

— Но предложението ти е непрактично. Не обичам това място. Тръгнах си оттам с лоши чувства.

— Още по-добре; обстоятелствата ще бъдат против теб. Затова избрах твоята страна. Жените не обичат да мислят твърде много; ако трябва да мислят за разни не­ща, направо се разкъсват. Докажи ми, че не си такава.

— Какво ми предлагаш да правя там?

— Бъди себе си. Върши си работата. Каза, че искаш да станеш антрополог. Бъди такава. Какво по-лесно от това?

Години по-късно аз последвах съвета на Флоринда и отидох във Венецуела — страната, в която съм се роди­ла. Привидно бях тръгнала да събирам антропологични данни за лечителските практики. Но всъщност исках под ръководството на Флоринда да направя необходимите маневри, за да разбера дали притежавам скрити ресурси, без които не бих могла да остана в света на нагуала.

Почти насила приех да тръгна сама. Със силни думи и решителни жестове Флоринда ми даде да разбера, че при никакви обстоятелства не бива да искам съвети от когото и да било по време на пътуването. Като знаеше, че уча в колеж, тя настоятелно ме посъветва да не из­ползвам уловките на академичния живот в теренната си работа. Не биваше да искам стипендия, да търся научни ръководители, нито дори да моля за помощ семейството и приятелите си. Трябваше да оставя обстоятелствата да ми посочат пътя, по който да тръгна; и след като тръгна, да се отдам на пътешествието с ожесточението на жени­те, избрали пътя на воина.

Уредих си частно пътуване до Венецуела. Възнамеря­вах да видя роднините си и да събера информация за всички възможности за по-нататъшно обучение по кул­турна антропология. Флоринда ме похвали за бързината и усърдието ми. Помислих, че ми се подиграва. Нямаше за какво да ме хвали. Споменах й, че се тревожа от лип­сата на инструкции. Няколко пъти я молих да ми съоб­щи повече подробности за пребиваването ми във Венецуела. Колкото повече наближаваше денят на отпътува­нето ми, толкова повече се безпокоях за изхода на всич­ко това. Настоятелно твърдях, че се нуждая от по-конк­ретни инструкции.

Веднъж бяхме седнали на плетени столове с удобни меки възглавници под сянката на едно от множеството плодови дървета, които растяха в просторния вътрешен двор на къщата й. С дългата си муселинова рокля, широ­кополата шапка и дантеленото ветрило в ръка Флоринда сякаш идваше от друго време.

— Не ти трябва конкретна информация — възкликна тя нетърпеливо. — Може само да ти навреди.

— Със сигурност много ще ми помогне — настоявах аз. — Флоринда, наистина не разбирам защо постъпваш така с мен.

— Да речем, поради факта, че аз принадлежа към све­та на нагуала, че съм жена и че съм на друга вълна.

— Вълна ли? Какво искаш да кажеш? Каква друга вълна?

Флоринда ме погледна някак далечно, незаинтересо­вано.

— Да можеше да се чуеш само! „Каква друга въл­на"!? — повтори тя подигравателно. Лицето й изразява­ше търпеливо презрение. — Аз не правя удобни уговор­ки с мислите и делата си. За мен ред не означава да си подредиш добре нещата. Не ми пука за глупавите хора и не съм търпелива. Ето на каква вълна съм.

— Звучи отвратително, Флоринда. Аз пък си мислех, че в света на нагуала хората не са дребнави и нетърпели­ви.

— Светът на нагуала няма нищо общо с моето нетър­пение — заяви Флоринда с жест на престорена безна­деждност. — Разбираш ли, аз съм безупречно нетърпе­лива.

— Бих искала да знам какво означава да си безупреч­но нетърпелив.

— Означава, че аз например съвсем ясно осъзнавам, че ти ми досаждаш с глупавото си настояване да полу­чиш подробни инструкции. Моето нетърпение ми казва, че трябва да те накарам да престанеш. Но само безуп­речността ми ще те накара да млъкнеш веднъж завина­ги. Всичко се свежда до следното: ако продължаваш да искаш от мен подробности, ръководена единствено от лошия си навик да искаш всичко да ти се предъвква, вместо да ти кажа да престанеш, аз ще те ударя. Но ни­кога няма да ти се ядосам или да ти се разсърдя.

Въпреки сериозния й тон аз се разсмях.

— Наистина ли ще ме удариш, Флоринда?

Но щом забелязах решителния й поглед, добавих:

— Е, удари ме, щом се налага. Само че аз трябва да знам какво ще правя във Венецуела. Ще се побъркам от безпокойство.

— Добре! Щом толкова настояваш да узнаеш подроб­ностите, които аз смятам за важни, ще ти ги кажа. Надя­вам се, разбираш, че между нас има бездна и че тази без­дна не може да се запълни с приказки. Мъжете могат да строят мостове с думи; жените не могат. Сега ти подра­жаваш на мъжете. Жените трябва да построят своя мост с дела. Ние раждаме, нали знаеш. Правим хора. Искам да си отидеш, за да можеш в самота да откриеш своите сили и слабости.

— Разбирам какво казваш, Флоринда, но постави се на мое място.

Флоринда омекна и преглътна възражението, което напираше на устните й.

— Добре, добре — каза тя с досада и ми направи знак да преместя стола си по-близо до нейния. — Ще ти разк­рия подробностите, които ми се струват важни за пъту­ването ти. За твое щастие това не са инструкциите, кои­то искаш да получиш. Ти искаш да ти кажа точно какво и кога да правиш в бъдеще. Това е доста глупаво жела­ние. Как да ти дам инструкции за нещо, което още не съществува? Аз ще ти кажа как да подредиш мислите, чув­ствата и реакциите си. Като знаеш това, ще можеш да се справиш с всяка ситуация, която възникне.

— Сериозно ли говориш, Флоринда? — попитах аз отчаяно.

— Напълно — увери ме тя, наведе се напред и про­дължи с полуусмивка, сякаш всеки миг щеше да избухне в смях. — Първата подробност, която трябва да имаш предвид, е да гледаш критично на себе си. Виждаш ли, ние в света на нагуала трябва да носим отговорност за действията си.

Напомни ми, че познавам пътя на воина. Каза, че до­като съм била с нея, съм придобила обширни познания по сложната практическа философия за света на нагуа­ла. Затова всички подробни инструкции, които би могла да ми даде, всъщност щяха да представляват подробно припомняне на пътя на воина.

— По пътя на воина жените не се чувстват значими — продължи Флоринда с тон на човек, който рецитира по памет, — защото значимостта смекчава ожесточение­то. А по пътя на воина жените са ожесточени. Те запаз­ват ожесточена невъзмутимост при всякакви условия. Не искат нищо, но са готови да дадат всичко от себе си. Ожесточено чакат знак от духа на нещата под формата на топла дума, на подходящ жест; и когато го получат, изразяват благодарността си с удвоено ожесточение. По пътя на воина жените не съдят. Те ожесточено се прини­зяват до най-нищожното, слушат и гледат, за да победят и да бъдат смирени в победата си или да претърпят по­ражение и да се издигнат чрез него. По пътя на воина жените не се предават. Те могат да бъдат победени хи­ляди пъти, но никога не се предават. И — най-вече — по пътя на воина жените са свободни.

Бях се вторачила в нея, неспособна да я прекъсна, зав­ладяна от думите й, макар и да не ги разбирах докрай. Изпитах силно отчаяние, когато млъкна, сякаш нямаше какво повече да ми каже. Без да искам, избухнах в неу­държим плач. Знаех, че това, което ми бе казала току-що, нямаше да ми помогне да разреша проблемите си.

Флоринда ме остави да плача дълго време, накрая се разсмя.

— Ама ти наистина плачеш! — не можеше да повяр­ва тя.

— Ти си най-безсърдечният, най-безчувственият чо­век, когото познавам! — съумях да кажа през сълзи. — Готова си да ме пратиш Бог знае къде, а дори не ми каз­ваш какво трябва да правя там!

— Там нали току-що ти казах! — отвърна Флоринда, като продължаваше да се смее.

— Това, което ми каза, няма стойност в реална жи­тейска ситуация — гневно възразих аз. — Приличаш ми на диктатор, който декламира лозунги.

Флоринда ме погледна весело.

— Ще се изненадаш, като разбереш колко полезни могат да ти бъдат тези глупави лозунги — каза тя. — А сега хайде да се разберем. Аз никъде не те изпращам. Ти си жена по пътя на воина, знаеш, че си свободна да пра­виш каквото пожелаеш. Още не си разбрала какво пред­ставлява светът на нагуала. Аз не съм ти учител; не съм ти наставник; не нося отговорност за теб. Никой освен теб не носи отговорност. Най-трудното за разбиране в света на нагуала е, че той ти дава пълна свобода. Но сво­бодата не е свободна. Взех те под своя закрила, защото ти притежаваш природната способност да виждаш не­щата такива, каквито са, да се разграничаваш от конк­ретната ситуация и да виждаш чудото в нещата. Това е дарба; ти си се родила с нея. Средните хора трябва да живеят години в света на нагуала, за да започнат да се разграничават от обвързаността си със себе си и да мо­гат да виждат чудото във всичко.

Въпреки хвалбите й не бях на себе си от тревога. Накрая ме успокои, като ми обеща, че точно преди излита­нето на самолета тя ще ми даде конкретната подробна информация, която искам.

Чаках във фоайето за заминаващи на летището, но Флоринда така и не се появи. Обезсърчена и изпълнена със съжаление, дадох воля на отчаянието и разочарова­нието си. Без да ме е грижа за любопитните погледи на околните, аз седнах и заплаках. Чувствах се по-самотна откогато и да било. Можех да мисля единствено за това, че никой не бе дошъл да ме изпрати; никой не бе дошъл да ми помогне за багажа. Бях свикнала да ме изпращат роднини и приятели.

Флоринда ме бе предупредила, че всеки, който е из­брал света на нагуала, трябва да бъде подготвен за жес­тока самота. Беше обяснила, че за нея самотата не оз­начава самотност, а физическо състояние на усамоте­ние.



3

Никога не бях си давала сметка колко безопасен и спокоен е бил животът ми. В хотелската стая в Каракас, сама, без ни най-малка представа за това какво ще правя по-нататък, ми се наложи да опозная от първа ръка са­мотата, за която говореше Флоринда. Единственото, ко­ето ми се правеше, бе да седя в леглото и да гледам те­левизия. Не желаех да се докосвам до куфара си. Дори ми хрумна да взема обратния самолет за Лос Анджелис. По онова време родителите ми не бяха във Венецуела, а не можех да се свържа по телефона с братята си.

С нечовешки усилия започнах да разопаковам бага­жа си. В чифт сгънати панталони намерих грижливо пъхната бележка с почерка на Флоринда. Жадно я прочетох.

„Не се тревожи за подробностите. Уверена ли си в се­бе си, те сами се нареждат според обстоятелствата. Пла­новете ти трябва да бъдат следните: избери нещо и го наречи начало. След това иди и се изправи срещу нача­лото. Застанеш ли лице в лице с началото, остави го да те отведе накъдето реши. Вярвам, че убежденията ти ня­ма да те оставят да избереш своенравно начало. Гледай реалистично и умерено, за да направиш мъдър избор. Действай веднага!!!

Послепис: Като начало всичко ще свърши работа."

Заразена от решителността й, аз грабнах телефона и набрах номера на една стара приятелка. Не знаех със си­гурност дали е още в Каракас. Учтивата дама отсреща ми даде други възможни телефонни номера, на които да се обадя, защото приятелката ми отдавна не живееше на този адрес. Започнах да звъня на тях — вече не можех да се спра. Началото ме завладяваше. Накрая се натък­нах на двойка съпрузи, които познавах от детинство. Бя­ха приятели на родителите ми. Пожелаха да ме видят незабавно, но след час трябваше да ходят на сватба, за­това настояха да отида с тях. Увериха ме, че няма да е неудобно.

На сватбата се запознах с бивш йезуитски свещеник, който беше антрополог любител. Разговаряхме с часове. Казах му за интереса си в антропологичните изследва­ния. Сякаш бе чакал да кажа вълшебната дума, той се разпростря относно ползата и вредата от народните ле­чители и ролята, която играят в своите общества.

Не бях споменавала лечителите или лечението по принцип като вероятна тема на изследването си, макар че те ме интересуваха най-много. Вместо да се зарадвам на това, че той сякаш четеше мислите ми, аз се изпълних с опасения, граничещи със страх. Когато ми каза, че не бива да ходя в Сортес, макар и всички да го считаха за център на спиритизма в Западна Венецуела, аз направо се отегчих. Свещеникът като че ли предугаждаше всеки мой ход. Точно в това градче бях решила да отида, ако не се случеше нищо друго.

Тъкмо възнамерявах да се извиня и да си тръгна, ко­гато той каза на доста висок глас, че трябва сериозно да помисля за градчето Курмина в Северна Венецуела, къ­дето бих могла да пожъна феноменален успех, защото градчето е неизвестно, истински център на спиритизма и лечителските практики.

— Не знам защо, но съм убеден, че изгаряте от любопитство да се запознаете с вещиците в Курмина — сухо и просто отбеляза свещеникът.

Той взе лист хартия и начерта карта на района. Съоб­щи ми точните разстояния в километри от Каракас до различните места в областта, където по неговите думи живееха спиритисти, магьосници, вещици и знахари. Особено наблегна на едно име: Мерседес Пералта. Под­черта го и съвсем несъзнателно първо го огради с кръг­че, а след това очерта дебел квадрат около него.

— Тя е спиритист, вещица и знахар — каза с усмив­ка. — Непременно отидете да я видите, нали ще го нап­равите?

Знаех за какво говори. С напътствията на Флоринда бях се срещала и работила със спиритисти, магьосници, вещици и знахари в Северно Мексико и сред испански говорещото население в Южна Калифорния. Още в са­мото начало Флоринда ги класифицира. Спиритистите са лечители, които се обръщат към духовете на светци или демони с молба да се застъпят за пациентите им пред по-висшестоящите. Тяхната функция е да влизат в контакт с духове и да тълкуват съветите им. Тези съвети се получават на събирания, на които се викат духове. Магьосниците и вещиците са лечители, които въздейст­ват пряко на пациентите си. С познанията си в областта на окултните науки те извикват непознати и непредска­зуеми елементи, които влияят на двете групи посетите­ли: пациенти, дошли да търсят помощ, и клиенти, дош­ли заради чародейските им услуги. Знахарите са лечите­ли, които се борят преди всичко за възстановяване на здравето и доброто физическо състояние.

Флоринда прибави към класификацията си и комби­нацията от трите.

С шеговит тон, но напълно сериозно тя обясни, че що се отнася до възстановяването на здравето, аз съм пре­дубедена и вярвам, че незападните лечителски практики са по-холистични от западната медицина. Увери ме, че греша, защото лечението зависи от лечителя, а не от ви­да познание. Заяви, че няма такова нещо като незападни лечителски практики, тъй като за разлика от медицината лечителството не е стандартна дисциплина. Често се ше­гуваше, че аз по свой начин съм не по-малко предубеде­на от онези, които смятат, че ако един пациент се е изле­кувал с билки, масажи и заклинания, или болестта е би­ла психосоматична, или успешното лечение е плод на щастлива случайност — нещо, което лечителят не може да проумее.

Флоринда бе убедена, че човек, който успешно е въз­становил нечие здраве, бил той лекар или народен лечи­тел, може да променя основните чувства на тялото към себе си и връзката му със света — тоест да предлага на тялото, а също и на ума нови възможности, така че оби­чайният модел, към който тялото и умът са свикнали да се приспособяват, систематично да се разруши. Тогава пациентът получава достъп до други измерения на съз­нанието и когато новите телесни значения изкристали­зират, обичайните предвиждания за болест и здраве мо­гат да се променят.

Флоринда се засмя, когато искрено се учудих на тези мисли — по онова време те ми се струваха революцион­ни. Каза, че е достигнала до тези изводи в резултат на познанията, които споделя със събратята си от света на нагуала.

Следвайки напътствията в бележката й, аз се оставих на обстоятелствата; дадох им възможност да се развиват сами с минимална намеса от моя страна. Чувствах, че трябва да отида в Курмина и да потърся жената, за която говореше бившият йезуитски свещеник.

Когато влязох в дома на Мерседес Пералта, не ми се наложи да стоя дълго в тъмния коридор: един глас ме повика иззад завесата, която служеше за врата. Изкачих две стъпала и се озовах в просторна, слабо осветена стая. Миришеше на тютюнев дим и амоняк. Няколко свещи върху масивен олтар на отсрещната стена осветя­ваха фигурките и изображенията на светци, наредени около облечената в синьо Света Дева от Коромото. Това бе изящна статуя с червени устни, застинали в усмивка, румени бузи и очи, които сякаш се взираха в мен с кро­тък, опрощаващ поглед.

Пристъпих напред. В ъгъла, почти скрита зад олтара и висока правоъгълна маса, седеше Мерседес Пералта. Стори ми се, че спи — главата й бе отпусната на обле­галката, очите й бяха затворени. Изглеждаше невероят­но стара. Никога не бях виждала подобно лице. Дори от­пуснато и неподвижно, то изразяваше страховита сила. Светлината на свещите не смекчаваше резките й черти, а само подчертаваше решителността, изписана в мрежата на бръчките й.

Тя бавно отвори очи; те бяха големи, с бадемовидна форма. Бялото на очите й беше леко потъмняло. Отнача­ло погледът й бе празен, но след това се оживи и Мерсе­дес се втренчи в мен с обезоръжаващата прямота на де­те. Минаха няколко секунди и аз започнах да се чувст­вам неудобно под неподвижния й поглед, ни дружелю­бен, ни враждебен.

— Добър ден, доня Мерседес — побързах да поздра­вя, преди цялата ми смелост да се е изпарила и да съм се втурнала навън. — Казвам се Флоринда Донър и ще го­воря направо, за да не ви губя времето.

Тя премигна няколко пъти, докато очите й привикнат с мен.

— Дойдох във Венецуела, за да изуча лечителските практики — продължих аз с по-голяма увереност. — Уча в университет в Съединените щати, но всъщност бих искала да стана лечител. Мога да ви плащам, ако ме вземете за своя ученичка. Но дори да не ме вземете, бих ви платила за всяка информация, която ми дадете.

Старицата не обели дума. Направи ми знак да седна на едно столче, след това стана и погледна към някакъв метален инструмент на масата. Когато се обърна към мен, лицето й изразяваше насмешка.

— Какъв е този уред? — осмелих се да попитам.

— Това е морски компас — непринудено отвърна тя.

— Много неща ми показва.

Взе го и го сложи на най-горния рафт на шкафа със стъклени врати, който стоеше до стената отсреща. Явно й бе минало нещо смешно през ума, защото избухна в смях.

— Ще ти кажа нещо, за да ти е ясно отсега — каза тя.

— Ще ти дам всякаква информация за лечение не защо­то ме молиш, а защото имаш голям късмет. Вече не се съмнявам в това. Не знам само дали си и толкова силна.

Старицата помълча, после заговори със сподавен ше­пот, без да ме поглежда. Вниманието й бе приковано към нещо в шкафа.

— Късметът и силата са единствените важни неща за всичко — каза тя. — Още онази вечер, когато те видях на площада, разбрах, че си щастливка и че търсиш мен.

— Не разбирам за какво говорите — обадих се аз. Мерседес Пералта се обърна с лице към мен, после се разсмя така неудържимо, че определено я помислих за луда. Беше отворила уста толкова широко, че успях да видя няколкото кътника, които й бяха останали. Внезап­но млъкна, седна на стола си и ме увери, че точно преди две седмици ме е видяла късно вечерта на площада. Обясни ми, че била с приятел, който я карал у дома след сеанс в едно от крайбрежните градчета. Макар че приятелят й бил доста изненадан, че ме вижда сама толкова късно, тя изобщо не се учудила.

— Веднага ми заприлича на един човек, когото поз­навах някога — каза тя. — Минаваше полунощ. Ти ми се усмихна.

Не си спомнях да съм я виждала, нито да съм била сама на площада по това време. Но можеше да ме е видяла вечерта, когато пристигнах от Каракас. След като нап­разно чаках дъждът, който валеше от седмица, да спре, накрая поех риска да тръгна от Каракас за Курмина. Много добре знаех, че ще има свлачища; стана така, че вместо обичайните два часа пътуването ми отне четири. Когато пристигнах, целият град спеше и едва успях да намеря общежитието недалеч от площада, което бившият свещеник ми бе препоръчал.

Озадачена от увереността й, че съм дошла да търся точно нея, аз й разказах за свещеника и за нашия разго­вор на сватбата в Каракас.

— Много настояваше да ви потърся. Спомена, че още в колониални времена в рода ви е имало прочути магьосници и знахари, които са били преследвани от Светата инквизиция.

Очите й леко се разшириха от изненада.

— Знаеш ли, че по онова време са изпращали вещи­ците на съд в Картахена, Колумбия? — попита тя и вед­нага продължи: — Венецуела не е била достатъчно вли­ятелна държава, за да има свой съд на Инквизицията.

Млъкна, погледна ме право в очите и добави:

— А ти къде смяташе да изучаваш лечителски мето­ди?

— В щата Яракуи — бегло отвърнах аз.

— Сортес? — попита старицата. — Мария Лионса? Кимнах. Сортес беше център на култа към Мария Лионса. Говореше се, че Мария Лионса, дъщеря на ин­дианска принцеса и испански конквистадор, притежава свръхестествени сили. В днешни времена хиляди хора във Венецуела я почитат като чудотворна светица.

— Но вместо това последвах съвета на бившия све­щеник и дойдох в Курмина — казах аз. — Вече разгова­рях с две жени знахарки. И двете смятат, че вие сте най-учената и че можете да ми обясните много неща за лечи­телството.

Заговорих за методите, които ме интересуват, като казвах онова, което ми хрумваше в момента: пряко наб­людение и участие в някои лечителски сеанси, записва­нето им на касети и — най-важното — системно интер­вюиране на наблюдаваните пациенти.

Старицата кимаше, като от време на време се подсмих­ваше. За голямо мое учудване тя бе напълно наясно с ме­тодите, които предлагах. Гордо ми съобщи, че преди го­дини я интервюиран един психолог от университета в Ка­ракас, който живял в къщата й цяла седмица.

— За да ти бъде по-лесно, можеш да дойдеш да жи­вееш у нас — предложи тя. — В къщата има достатъчно стаи.

Приех поканата й, но казах, че възнамерявам да оста­на в града поне шест месеца. Това като че ли не я обез­покои. Нямаше да има нищо против, дори ако бях реши­ла да остана няколко години.

— Радвам се, че си тук, мусюа — тихо добави стари­цата.

Усмихнах се. Макар че бях родена и израснала във Венецуела, цял живот ме наричаха мусюа. Това обръще­ние обикновено изразява пренебрежение, но в зависи­мост от тона, с който се казва, може да звучи дори гальовно и се употребява за русокос и синеок човек.

Стресната от тихото шумолене на нечия пола съвсем близо до мен, аз отворих очи и се загледах в свещта, ко­ято гореше на олтара в полумрака на стаята. Пламъкът трептеше и от него се издигаше тъничка струйка черен дим. На стената се очертаваше силует на жена с пръчка в ръка. Силуетът сякаш свързваше сенките от главите на останалите мъже и жени, които заедно с мен седяха със затворени очи на стари дървени столове, подредени в кръг. Едва успях да сдържа нервния си смях: видях как Мерседес Пералта пъха в устата на всеки по една дебела ръчно свита пура. След това взе свещта от олтара, запа­ли с нея пурите и отново зае мястото си на стола в сре­дата на кръга. С дълбок монотонен глас подхвана няка­къв нечленоразделен, досадно повтарящ се мотив.

Потиснах желанието си да се изкашлям и се опитах да пуша в синхрон с бързото пухтене на хората около мен. Гледах през сълзи невъзмутимите, подобни на мас­ки лица, които за миг се съживяваха при всяко изпъхтя­ване, след което сякаш потъваха в гъстия дим. Подобно на безплътно видение ръката на Мерседес Пералта се появи иззад димната завеса. Щракна с пръсти и очерта във въздуха въображаеми линии, които свързаха четири­те посоки на света.

Следвайки движенията на останалите, аз започнах да поклащам глава напред-назад в ритъма на щракането на пръстите и тихото й пеене. Без да обръщам внимание на все по-силното усещане за гадене, насила държах очите си отворени, за да не пропусна и най-малката подроб­ност от онова, което ставаше около мен. За пръв път имах възможност да присъствам на спиритично събира­не. Доня Мерседес щеше да изиграе ролята на медиум и да осъществи контакт с духовете.

Нейните определения за спиритистите, вещиците и знахарите съвпадаха с тези на Флоринда, с едно изклю­чение: тя разграничаваше още един независим вид — медиумите. Определяше ги като преводачи посредници, които служат на духовете като средство за изразяване. Смяташе, че медиумите са толкова независими, че не е задължително да принадлежат към която и да било от другите три категории. Но биха могли да съчетават в се­бе си и четирите.

Мъжки глас прекъсна пеенето на доня Мерседес.

— В стаята има сила, която ни пречи.

Тлеещите огънчета на пурите пронизваха димната за­веса като очи, които обвиняват. Останалите от групата замърмориха нещо в знак на съгласие.

— Ще видя къде е — каза доня Мерседес и стана от стола си.

Тръгна от човек на човек, като спираше за миг пред всеки.

Изкрещях от болка. Усетих, че нещо остро се забива в рамото ми.

— Ела с мен — прошепна тя в ухото ми. — Не си в транс.

За да пресече всяко съпротивление, старицата ме грабна за ръката и ме поведе към червената завеса, коя­то служеше за врата.

— Но нали сама ме помоли да дойда! — възкликнах аз, преди да ме избута навън от стаята. — Няма да преча на никого, ако седя тихо и кротко в ъгъла.

— Ще пречиш на духовете — промърмори тя и без­шумно дръпна завесата пред мен.

Отидох в кухнята отзад, където обикновено работех нощем: свалях записи от касети и подреждах все по-обемните си теренни бележки. Около единствената гола крушка, която висеше от тавана, кръжаха рояци от насе­коми. Слабата й светлина озаряваше дървената маса в средата на стаята, но ъглите тънеха в сенки и там спяха мръсни, накацани от мухи кучета. Правоъгълната кухня гледаше с едната си страна към двора. Покрай другите три стени, почернели от сажди, имаше кирпичена ками­на за готвене, газова печка и кръгло метално ведро, пъл­но с вода.

Излязох на окъпания в лунна светлина двор. Цимен­товата плоча, на която компаньонката на доня Мерседес Канделария избелваше на слънце добре насапунисаните дрехи, хвърляше сребристи отблясъци, подобно на лок­ва вода. Простряното по въжетата пране белееше на тъмния фон на измазания с хоросан зид, който огражда­ше двора. В контраст с лунната светлина овошките, бил­ките и зеленчуковите насаждения образуваха еднородна тъмна маса, оживена от бръмченето на насекомите и пронизителните песни на щурците.

Върнах се в кухнята и надзърнах в тенджерата, която къкреше на печката. Тук по всяко време на деня и нощта имаше какво да се яде. Най-често това бе гъста и храни­телна супа от месо, пиле или риба в зависимост от на­личните продукти, с разнообразни зеленчуци и корени.

Огледах се за дълбока чиния сред съдовете, наредени по вградените в стената широки кирпичени рафтове. Там имаше десетки различни порцеланови, метални и пластмасови чинии. Сипах си щедра порция пилешка супа, но преди да седна, си спомних, че трябва да гребна малко вода от ведрото и да допълня тенджерата на печ­ката. Не ми трябваше много време, за да възприема на­виците на това ексцентрично домакинство.

Захванах да описвам станалото на събирането. Опи­тите да възстановя всяка подробност от събитията и вся­ка дума от разговора винаги се оказваше най-добрият начин за потискане на усещането за самота, което ме об­земаше.

Студен кучешки нос докосна крака ми. Потърсих ос­танки от хляб, дадох ги на кучето и се върнах към бе­лежките си.

Работих, докато ми се доспа и очите ми започнаха да парят, уморени от слабата светлина. Взех касетофона и листата и се запътих към стаята си в другия край на къ­щата. Във вътрешния двор спрях за малко. Беше залят от лунна светлина. Слабият бриз полюшваше листата на кривата лоза; причудливата й сянка рисуваше дантели по тухлената настилка.

Още преди да забележа жената, долових присъствие­то й. Беше клекнала на земята и почти не се виждаше от големите теракотени саксии, пръснати по двора. Гъста, рошава, подобна на вълна коса покриваше главата й ка­то белезникав ореол, но лицето й тънеше в мрак и се сливаше със сенките наоколо.

Никога досега не бях я виждала тук. След като се опомних от първоначалната уплаха, размислих и реших, че сигурно е някоя от приятелките на доня Мерседес или може би нейна пациентка, или дори роднина на Канделария, която я чака да излезе от сеанса.

— Извинете — казах. — Аз съм нова тук. Работя с доня Мерседес.

Щом заговорих, жената кимна. Останах с впечатлени­ето, че разбира какво й говоря. Но не наруши мълчание­то си. Обзета от необяснимо неудобство, аз положих усилие да се овладея от налегналия ме истеричен страх. Непрестанно си повтарях, че нямам причини да изпадам в паника от това, че някаква старица клечи във вътреш­ния двор.

— Бяхте ли на сеанса? — попитах с треперещ глас.

Жената кимна утвърдително.

— И аз бях там — продължих, — но доня Мерседес ме изпъди.

Изведнъж изпитах облекчение; прииска ми се да обърна всичко на шега.

— Страх ли те е от мен? — неочаквано попита стари­цата.

Гласът й звучеше рязко, дрезгаво, но младежки. Разсмях се. Исках най-непринудено да отрека, но не­що ме спря. Чух се да казвам, че изпитвам ужас от нея.

— Ела с мен — заповяда жената.

Отново първата ми реакция бе решително да я пос­ледвам, но вместо това се чух да казвам, че не желая.

— Трябва да довърша работата си. Ако ви се говори с мен, можете да го направите тук, веднага.

— Заповядвам ти да дойдеш! — прогърмя гласът на жената.

Изведнъж сякаш цялата енергия на тялото ми се изпа­ри. Въпреки това изрекох:

— Не можете ли да заповядате на себе си да остане­те?

Не можех да повярвам, че съм казала това. Бях готова да се извиня, когато усетих необичаен прилив на енер­гия в тялото си и почувствах, че вече почти се владея.

— Както искаш — отвърна жената и стана.

Беше чудовищно висока и продължи да расте, докато коленете й достигнаха нивото на очите ми.

В същия миг усетих как енергията ми отново ме на­пуска и закрещях диво и пронизително.

Към мен тичешком се втурна Канделария. Взе разсто­янието между стаята, където се бяха събрали спиритис­тите, и двора за по-малко време, отколкото аз успях да си поема дъх и да извикам още веднъж.

— Вече всичко е наред — занарежда тя с тих и спо­коен глас, който идваше сякаш отдалеч.

Нежно ме погали по врата и гърба, но аз треперех не­удържимо. И изведнъж, без да искам, се разплаках.

— Не биваше да те оставям сама — каза Канделария със съжаление. — Но кой би предположил, че една му­сюа може да я види?

Преди останалите участници в събирането да излязат навън да видят какво става, тя ме заведе в кухнята. Сло­жи ме да седна на един стол и ми донесе чаша ром. Из­пих го и й разказах какво се случи на двора. В мига, в който привърших с рома и разказа си, ме налегна дрям­ка. Бях объркана, но не и пияна.

— Остави ни сами, Канделария — каза доня Мерсе­дес, щом влезе в стаята ми.

Освен че беше ме сложила да си легна, Канделария бе донесла и походно легло, за да бъде до мен, когато се събудя.

— Не знам как да ти го кажа — заговори Мерседес след дълго мълчание, — но ти си медиум. Разбрах го от самото начало.

Очите й — неподвижни, сякаш потопени в прозрачен разтвор — напрегнато се взираха в лицето ми.

— Единствената причина да ти позволят да присъст­ваш на сеанса е, че имаш късмет. Медиумите имат къс­мет.

Въпреки че бях уплашена, избухнах в смях.

— Не се шегувай с тези неща — смъмри ме тя. — Те са сериозни. Там, на двора, ти сама си извикала дух. И при теб е дошъл най-могъщият дух, духът на една от прабабите ми. Не идва често, но дойде ли, значи има ос­нователни причини.

— Тя призрак ли беше? — глупаво попитах аз.

— Разбира се — отсече старицата. — Ние тълкуваме нещата така, както са ни учили. Без отклонения. Вярва­ме, че си видяла един от най-страшните духове и че жив медиум може да общува с духа на мъртъв медиум.

— Защо му е на този дух да идва при мен? — попи­тах.

— Не знам — отвърна тя. — Веднъж се яви и на мен, за да ме предупреди, но аз не послушах съвета й.

Погледът й омекна, а гласът й стана по-тих:

— Първото, което ти казах, когато дойде при мен, бе­ше, че имаш късмет. И аз имах късмет, но един човек ми го отне. Ти приличаш на този човек. И той беше русокос като теб. Казваше се Федерико и също имаше късмет, но нямаше никаква сила. Духът ми каза да го оставя. Аз не го послушах и още плащам за това.

Объркана от неочаквания обрат на събитията или мо­же би от налегналата я тъга, аз сложих ръка върху ней­ната.

— Нямаше никаква сила — повтори старицата. — Духът го знаеше.

Макар че винаги с готовност обсъждаше всичко свър­зано с практиката си, Мерседес Пералта категорично от­казваше да задоволява любопитството ми по отношение на миналото й. Само веднъж — дали я бях заварила не­подготвена, или и това бе преднамерен ход от нейна страна — сподели, че преди много години е понесла тежка загуба.

Преди да се запитам дали не ме окуражава да й зада­вам лични въпроси, тя взе ръката ми, допря я до бузата си и прошепна:

— Усещаш ли белезите?

— Какво ти се е случило? — попитах аз, след като прокарах пръсти по грапавата тъкан на бузите и врата й.

Преди да ги докосна, не можех да отлича белезите от бръчките. Мургавата й кожа ми се стори толкова тънка, че очаквах всеки момент да се разпадне от допира ми. Цялото й тяло излъчваше загадъчни вибрации. Не мо­жех да откъсна поглед от очите й.

— Няма да говорим за това какво си видяла на двора — отсече тя. — Такива неща стават единствено в света на медиумите, а никога с никого не бива да обсъждаш този свят. Съветвам те в никакъв случай да не се страху­ваш от онзи дух, но и да не общуваш с него лекомисле­но.

Помогна ми да стана от леглото и ме изведе на двора, на същото място, където бях видяла жената. Докато стоях там и се взирах в тъмнината наоколо, аз си дадох сметка, че нямам представа дали съм спала няколко часа или цяла нощ и цял ден.

Доня Мерседес сякаш долови смущението ми.

— Четири сутринта е — каза тя. — Спала си почти пет часа.

Наведе се да огледа мястото, където бе седяла жена­та. Приклекнах до нея сред жасминовите цветове, които се спускаха от дървената решетка като ароматни завеси.

— Изобщо не съм предполагала, че не знаеш как се пуши — обади се старицата и избухна в сух дрезгав смях. Бръкна в джоба на полата си, извади една пура и я запали. — На спиритичните си събирания пушим ръчно свити пури. Спиритистите знаят, че духовете обичат ми­ризмата на тютюн.

След кратко мълчание тя пъхна запалената пура в ус­тата ми и нареди:

— Опитай да пушиш.

Дръпнах и вдишах дълбоко. Тежкият дим ме накара да се закашлям.

— Не вдишвай дима — нетърпеливо каза Мерседес. — Дай да ти покажа.

Взе пурата и дръпна няколко пъти, като вдишваше и издишваше леко, бързо и равномерно.

— Димът трябва да отива не в дробовете, а в главата ти — обясни тя. — Така медиумите викат духовете. От­сега нататък ще викаш духовете тук. И не говори за то­ва, докато не започнеш сама да водиш спиритични сеан­си.

— Но аз не искам да викам духове — запротестирах през смях. — Искам само да поседя на някое събиране и да погледам.

Старицата ме изгледа настоятелно и заплашително.

— Ти си медиум, а никой медиум не отива на събира­не, за да гледа.

— Каква е причината хората да се събират? — попи­тах, сменяйки темата.

— Да задават въпроси на духовете — веднага отгово­ри тя. — Някои духове дават ценни съвети. Други са злонамерени.

Старицата се подсмихна лукаво.

— От състоянието на медиума зависи какъв дух ще се появи.

— Значи ли това, че медиумите зависят от благоволе­нието на духовете? — попитах аз.

Последва дълго мълчание. Тя ме гледаше безизразно, без да издава чувствата си. След това отсече:

— Не, ако са силни.

Гледаше ме ожесточено, после затвори очи. Когато отново ги отвори, те бяха абсолютно безизразни.

— Заведи ме в стаята ми — промърмори Мерседес. Подпря се на главата ми и се изправи. Главата й се плъзна по рамото, после по ръката ми, а съсухрените й пръсти стискаха китката ми като вкаменени корени.

Мълчаливо извървяхме тъмния коридор, край чиято стена стояха в стройна редица дървени пейки и столове, покрити с козя кожа. Старицата влезе в стаята си. Преди да затвори вратата, отново ми напомни, че медиумите не говорят за своя свят.

— Още в мига, в който те видях на площада, разбрах, че си медиум и че ще дойдеш при мен — увери ме тя.

По лицето й премина бегла усмивка, чието значение не успях да отгатна.

— Дойде, за да ми върнеш нещо от миналото.

— Какво?


— Не се познавам достатъчно добре. Може би споме­ните — неопределено каза старицата. — А може би ми връщаш предишния късмет.

Погали ме по бузата с опакото на ръката си и без­шумно затвори вратата.



Каталог: voina
voina -> Хроника Великой Отечественной войны/Октябрь 1944 года
voina -> Военная академия генерального штаба
voina -> Реферат «Северный флот в годы Великой Отечественной войны»
voina -> Урок-игра в 10 классе по роману Л. Н. Толстого «Война и мир» Учитель русского языка и литературы Завьялова С. А
voina -> Награжден: Медаль "Золотая Звезда" Героя Советского Союза Медаль №2908
voina -> Изосимова Надежда Александровна
voina -> К началу войны ввс черноморского флота представляли собой внушительную силу
voina -> Однажды, когда была маленькая, я спросила у мамы почему она каждый раз 9 мая поздравляет своего дедушку с каким – то


Достарыңызбен бөлісу:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©kzref.org 2022
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет