Светлинатаеив твоето сърце



жүктеу 1.27 Mb.
бет7/8
Дата25.09.2018
өлшемі1.27 Mb.
түріКнига
1   2   3   4   5   6   7   8
27]

Така вярата в последователните животи на човека отразява отношението на богомилите към към женитбата и семейството.

Френският професор Фернан Льокен в своята книга Драмата на катарите, или необходимата ерес се спира на обвинението в песимизъм, отправяно към богомилите - като към някаква подновена форма на източните мистични учения. Той прави следния извод: Идеята у богомилите (катарите) за усъвършенстване на човека по пътя на последователно повтаряне на живота няма нищо общо, нека се подчертае тази основна нейна страна, с вечното и автоматично подновяване на метампсихозата така, както я проповядват в античността източните религии... Авторът пита: Може ли да се нарече песимист катарът, който смята, че съвършенството е възможно да се постигне от индивида чрез борба през неговото лично съществуване...

Представата на богомилите за развитие на човека по пътя на прераждането изразява още веднъж един основен жизнен принцип. В книгата си Ръкописите на катарите Рьоне Нели подчертава: Катарите имали не само задължение да спасят своите души, но трябвало да се противопоставят на всяка опасност да изпаднат в служба на “княза на мрака” в борбата му против “княза на доброто”, т.е. да не би да престанат да се борят чрез отказ от живота. Ето защо те пазели безкрайно живота, като забранявали абсолютно самоубийството под каквато и да било форма. И за тях нямало смекчаващи вината обстоятелства... Те никога не са одобрявали самоубийството.

Според богомилите, най-недостойно е човек да се страхува от смъртта и страданието. Страхът показва безсилие, а те са смели и решителни хора, които се противопоставят на злото с добро. Със самопожертвувателния си живот, твърдост и кураж показват, че са по-силни от смъртта. Това е израз на непоколебимата им верност към идеите и въпрос на висша добродетел, която разкрива едно от най-високите етични качества на богомилите - именно спокойствието да посрещат мъчения и смърт в името на своя идеал. Както пише Николай Райнов, богомилите умеят да умират за мисъл.

Надмогнали земното, изкупили човешката си греховност чрез подвижнически живот, изпълнен с лишения и страдания, съвършените богомили се превръщат в светлината на света. Те твърдят, че душата е еманация от Бога. След като се пречисти чрез многобройните превъплъщения в различни тела на Земята, тя става достойна да се възвърне и слее със своя Божествен първоизточник. За малоазийските богомили, наричани фундагиагити, Евтимий от Акмония споменава следното: Казват, че само две неща от видимия свят са съзидание на Бога - слънцето и човешката душа. Есхатологията, т.е. вярването, че предстои второто идване на Христос, съпроводено със съд и наказание на грешниците, не споделят всички богомили. Монахът-писател отбелязва: Злочестивците учат, че не чакат възкресение на мъртвите, нито Второ пришествие, нито Божий съд. Твърдят, че цялото управление над земните твари, както адът, така и раят, се намира под властта на управителя на този свят - дявола. Той праща приятелите си в рая, а неприятелите си в ада и няма нищо общо с Бога: Бог властвал над небесните предели, управителят на света - над земните. Според тях, разделението на Вселената ще продължава вечно.

Пред съда на Инквизицията в гр. Памие еретиците бугри казват: Няма друг ад вън от видимия свят... Тази земя е ад. Дори правото тук е безправно. В един средновековен текст се пояснява: Съвършените бугри не вярват, че има блажен рай, нито мъчителен ад. За тях няма друг ад, освен ада на Земята.

Някои изследователи правят задълбочен анализ на изображения върху богомилските надгробни паметници и установяват, че богомилите първи достигат до схващането за хелиоцентричната структура на космоса. Авторитетни учени твърдят убедено, че те почитат и се прекланят пред жизнената сила на Слънцето, позната като прана.

Слънцето е един от символите в богомилската емблематика. То е представено като диск, от който излизат лъчисти стрели, губещи се в безкрая, и като слънчево колело с пет спици. На богомилските паметници Слънцето е с формата на роза, чиито листчета са с различна форма и различен брой. Най-често богомилската слънчева роза е с централен диск и шест кръгчета, разположени наоколо. Нейните стилизирани очертания напомнят графичния модел на Слънчевата планетна система - Слънцето в центъра и шестте видими планети, които го окръжават. Понякога слънчевата роза е затворена с очертанието на една пълна окръжност, която й дава завършеност и символизира астрономичното единство на планетната система. Тя се среща в България и Босна, където богомилството става за известен период почти официална религия. По нашите земи, където то е жестоко преследвано, а по-късно ислямският фанатизъм унищожава всичко, което противоречи на ислямските представи, са останали само няколко дялани плочи с издълбани по тях богомилски слънчеви рози.

Подобно на българските богомили, катарите на Лангедок също използват слънчевата роза с шест овални листчета. Два оловни медала, подобни на тежките антични монети, намерени в опожарения Монсегюр, имат върху едната си страна затворена слънчева роза с шест закръглени листчета.



Слънчвата роза, като розетка, във всички нейни форми и разновидности, дава основание на някои изследователи да я разглеждат като богомилски кръст. Всъщност тя отразява известна връзка с идеята на богомилите за централната роля на Слънцето в планетната система.

Някои археолози допускат, че т. нар. Слънчев кръст, или кръстът с равни рамене, е богомилски. Такъв е живият кръст, който представлява стилизирана човешка фигура с разтворени ръце, кръст в антропоморфичен стил. Но проф. Рьоне Нели не споделя това мнение и за него всички богомилски и катарски кръстове са хипотетични.

Австрийският професор Херберт Фишер, който изследва изображенията по богомилските надгробни паметници, открива в тях хелиоцентричното становище на богомилите за структурата на Космоса. В богомилската надгробна емблематика преобладава идеята за Слънцето като майка на Земята. Фишер пише: У богомилите Слънцето е “ос” на планетната система. В своите символи те въпроизвеждат небесните светила и показват доминиращата роля на Слънцето, което е господар не само на деня, но и на нощта. За тях то е велик тъкач на светлина.

Надгробните изображения позволяват да се допусне, че богомилите знаят, че Слънцето осветява и задната част на Земята. Техните символи представят последователно циклите на неговото движение: изгрева, залеза и промените на сезоните. Освен това, Слънцето е показано като “среда”, като “център на космическо движение” - допълва Фишер.

Символиката на богомилите, която поставя Слънцето в същината на мирозданието, е израз на хелиоцентризъм. Според тях, материалната съединителна тъкан между различните части на Космоса е светлината, която се излъчва от небесното светило и обхваща в своята лъчиста мрежа всички планети, цялата материя, запълваща Космоса. Около него те създават нова представа за небесната сфера. Богомилски изображения представят Слънцето в средата на едно космично хоро. Този символ показва едновременното въртене около един център и въртене около собствената ос. Това едновременно и двойно движение напомня за обикалянето на Земята около слънчевия център и около своята ос. Следователно, в богомилските символи може да се открие взаимното въздействие между потока на слънчевата сила и земния поток. Слънцето и Земята взаимно си въздействат, а това е добре известно на богомилите. За тях всичко е свързано, неделимо и зависимо - земното и небесното, частното и общото. Всичко се движи около оста на доброто и злото, които са нейните два полюса.

По думите на изследователя на богомилските символи Херберт Фишер, човекът у богомилите е пътник, който крачи по Земята, загледан в Слънцето. Значението на богомилската космогония изтъква и проф. Фернан Ниел в труда си Монсегюр - вдъхновената планина. Архитектурният план на замъка в Монсегюр, задълбочено изследван от него, се основава върху различните положения на слънцето през деня и четирите годишни времена. В крепостта и процепите, оставени в нея, е вградена закономерността на траекториите на Слънцето по небесния свод. През отворите на прозорците и бойниците, разположени на различни нива и под различни ъгли, слънчевите лъчи проникват до вътрешността на сградата през целия ден. Така архитектурата на целия замък се покрива с богомилско-катарската идея за Слънцето като център на видимия свят.

Върху някои запазени надгробни паметници на богомилите са изобразени Слънцето и Луната, които са най-често срещаните символи. В своите подробни изследвания известният специалист Александър Соловьов допуска, че тези изображения имат дълбоко символично значение. Според езотеричното учение на богомилите, Слънцето и Луната са небесни ладии (кораби) - жилища на душите на праведните преди тяхното заминаване за рая. Това древно учение е възприето от босненските богомили и затова те така често ги изобразяват върху своите надгробни паметници. Тези символи показват също и зависимостта на човека от планетите и звездите. В пещерата Ламбрив в Пиренеите, където последните катари потърсват убежище и са жестоко избити, могат да се видят някои рисунки върху скалите, изобразяващи знака на Слънцето, монограма на Христос или теоморфния Слънчев кръст, кръста на възкресението. Това потвърждава тезата, че те използват символа на кръста.

Макар и по-рядко, на някои паметници може да се види изображение на петолъчна звезда, която, според археолозите, е остатък от една много стара традиция на питагорейците, чиято емблема е пентаграм. Символът на пентаграма съществува и у някои източни мистични и религиозни учения.

Върху един обелиск, изложен в двора на музея в Сараево, много ясно е издълбан мотив от космогонията на богомилите, тъй както е даден в тяхната Тайна книга. Според тази книга, предвечният мир обхваща следните стоящи една над друга части: най-отдолу огнената бездна, над нея водната стихия, после земята, плаваща във водите и носена от две големи риби, които по волята на невидимия Отец поддържат цялата земя. По-горе е твърдта, т.е. небесният свод, а над него следват едно след друго седем небеса.

В продължение на векове Църквата усърдно и системно унищожава всяка следа, оставена от богомилите. Затова не са оцелели от разрушение повечето паметници, съдържащи данни за същността на богомилството. За съжаление, запазените отломки са недостатъчни, за да добием пълна представа за астрономичните и астрологичните им познания.

В книгата си Богомилското учение и история на богомилството Антон Глогов пояснява, че богомилите в България се наричат общиари, тъй като се смятат за приемници на древнохристиянското общежитие (обща земя при общ труд и равноправно ползване на придобитото). Според автора, за тях човешкото прераждане е само продължение на силата на сътворението, пред която всички човеци са равни. Следователно, човекът е с еднакви права и равни задължения спрямо всички нему подобни, които са еднакво израз и творение на силата на сътворението (Бог). Олицетворение на това всечовешко равенство, което осигурява равни права и равни задължения за всички, е общежитието, общиарията. [2]

Той дава интересни подробности за тайния знак на богомилите, който представлява две елипси, пресечени под прав ъгъл. Едната елипса символизира творческата сила (Бог), а другата - силата на разрушението (Сатана). Този знак е открит в някои европейски страни.

Италианският инквизитор Райнер Сакони, известен като историк на катарската ерес, написва през 1250 г. съчинение, съдържащо изложение на катарските вярвания. Той дава интересни сведения с голяма документална стойност: На първо място, те вярват, че има две начала, открай време, именно началото на доброто и началото на злото... Проповядват, че този свят никога не ще има край, че бъдещият съд вече е станал и повече не ще става, че подземният и вечният огън, или вечното наказание, е само в този свят и никъде другаде. Сакони пише за себе си, че е заемал 17 години ръководно място в катарското общество като ересиарх, но се отрича от ереста и влиза в Доминиканския монашески орден. Преследва с особено ожесточение катарите, а от 1254 до 1259 г. стои начело на Инквизицията в Ломбардия, тъй като тази част от Италия е най-силно повлияна от тяхното учение. С усърдието си успява да спечели уважението на папа Урбан IV.

Презвитер Козма свидетелства, че богомилите отричат сътворяването на видимия свят от Бога: Казват, че всичко е по волята на дявола. Небе, слънце, звезди, въздух, земя, човек, църкви, кръстове и всичко Божие отдават на дявола. Изобщо всичко, което се намира на земята - одушевено и неодушевено - наричат дяволско... Наричат дявола “творец на човека и на всички Божи твари”. Поради голямото си невежество едни го наричат “паднал ангел”, а други - “неправеден уредник”... Мислят, че той е заповядал на хората да се женят, да ядат месо и пият вино... [26]

За богомилите във Византия, Евтимий от Акмония пише през ХI век: Дръзват да кажат..., че цялото творение на Бога - небето, земята и морето, и всичко, което се намира в тях - принадлежи на дявола, че техен творец е дяволът, а не Бог... И допълва: Казват, че имало осем небеса: седем от тях сътворил Бог и пребивавал в тях; осмото, казват, се намира под всички останали, то е видимото от нас небе, сътворил го е властителят на този свят, именно дяволът, и си почивал на него.

Един век по-късно Евтимий Загавин в обширно съчинение се опитва да обори редица ереси. Той посвещава на богомилството специален дял и ни дава допълнителни сведения за техните вярвания. Богомилите учат, че дяволът или Сатаната е първороден син на Бога и по-голям брат на Христос. Той седял, обяснява Загавин, от дясната страна на самия Бог в създадения от Него свръхземен свят. Сатанаил обаче се разбунтувал срещу своя Отец и бил отхвърлен от небето заедно с присъединилите се към него ангели. Въпреки това, Сатана запазва творческата си мощ, която има поради божествения си произход. Чрез нея той създава земния свят по подобие на сътворения от Бога свят. Сътворява и човека, но опитите да го оживи са безрезултатни. Затова дяволът помолва Бог да му вдъхне душа - и тогава той оживява.

До наши дни достига катарската книга За двете начала на Иоан де Лугио от Италия, който е викарий или “най-голям” син на катарския епископ на Дезанцино. Към 1250 г. той написва обемист трактат, изграден върху практически и полемични проблеми. Според него, във вселената доминират две вечни, но съвсем не равностойни начала - на Доброто (Бог) и на Злото (Сатана). В това съчинение се казва, че човешките души са творения на Добрия Бог и би трябвало да се завърнат отново при Него, тъй като цялото Битие Му принадлежи. Злото начало има реално въздействие върху съществата. Добрият Бог, макар и ограничен от Злото начало, е по-силен от всичките му прояви. От тази книга става ясно, че покварат е била осъществена в други светове, в други небеса, преди да се реализира тук. Земята е адът, където душите трябва да изтърпят последствията от падението си, защото времето и материалният свят са царството на последствията. Иоан де Лугио и учениците му са единствените от катарите, които приемат цялата Библия. За разлика от другите абсолютни дуалисти, той не смята, че Злото е сътворило материята. То само е покварило четирите материални елемента. Според него, Злото начало е непознаваемо - то не съвпада с проявите си: То е неуморно зло и е пълно със смъртоносна отрова.

В един латински ръкопис от ХIII век се казва: Еретиците, чиято заблуда иде от общината Другуция (т.е. Драговичия), твърдят, проповядват и приемат, че има двама Богове без начало и без край - единият напълно добър, а другият напълно зъл. Те твърдят, че всеки един от тях е създал ангелите: добрият - добрите (ангелите), а злият - злите (демоните). Казват също, че добрият Бог е всемогъщ в своята небесна родина, а пък злият господства в цялата тази земна машина. Проповядват, че има две природи, едната добра - на безтелесните същества, а другата зла - на животните, на телесните и на земните (същества), която е създадена от злия Бог. И казват, че Луцифер е син на Бога на мрака.

Средновековният писател Екберт Шонаугиензис отбелязва следното за учението на катарите и албигойците във Франция и Германия: Еретиците учат, че има двама създатели - единият добър, а другият лош, именно Бог и някакво ужасно начало на мрака и злото, за което не зная дали можем да намерим по-подходящо име от “дявол”. Казват, че имало два свята, от вечността противни един на друг, единият добър и другият лош, и че от тях е създадена цялата вселена. Твърдят, че душите на хората, животворният дух на всички одушевени същества и силата, която оживява дърветата, тревите и всички семена, водели началото си от Бога и съставлявали част от добрия свят, и дори мислят, че всички те поотделно били части от Бога. Учат, че плътта на всички същества, които живеят на земята, както на хората, така и на всички живи твари, произхождала от онова ужасно начало на мрака, именно дявола, и съставлявала част от лошия свят...

Райнер Сакони включва в съчинението си специално изложение за учението на катарите от църквата на Конкорецо, която обединява еретиците от Северна Италия, предимно от Ломбардия. Той пише: Те мислят правилно, че има само едно начало, но мнозина от тях грешат относно Троицата и единството. Също изповядват, че Бог е създал от нищо ангелите и четирите елемента, но грешат във вярването си, че дяволът по милост Божия е създал всичко видимо или този свят. Също така те вярват, че дяволът е създал тялото на първия човек и в него вложил един ангел, който в кратко време съгрешил.

Като обяснява “заблудите” на катарите, Сакони установява: Назарий, техен епископ и най-старши ръководител, пред мен и пред мнозина други е казвал..., че е научил тази заблуда от епископа и по-големия син на Българската църква, още преди около 60 години.

Италианският писател Бонакурзус, който също като Сакони е еретик в Ломбардия, но после се отказва от катаризма и преминава към католицизма, в своето съчинение срещу катарите пояснява: Те казват, че всичко, което е сътворено във въздуха, в морето и на земята, е сътворено от дявола - хора, одушевени и неодушевени тела. Той продължава по-нататък с думите на катарите, че дяволът създал Адам от пръст, а впоследствие той бил одушевен с ангелска душа.

Френските катари дават следната формулировка: Вярно е, че ние обявяваме съществуването на два принципа, но даваме името Бог само на един от тях; що се отнася до другия, ние го наричаме материя, или с един друг термин, по-познат и употребим - “дявол”.

Богомилите застъпват възгледа, че добрият Бог не може да създаде порочен и несъвършен свят. Настоящият свят и всички земни власти са от дявола. Той е отговорен за порядъка, който съществува на земята, и е причината за всички беди, нещастия, страдания и несправедливости, които измъчват живите същества и човека.

Светогледът на богомилите най-ясно се вижда в тяхната космогония, т.е. в представите им за създаването на Вселената и човека.

В учението им е застъпена окултната истина, че съществуват седем небеса или полета на живота, и имат задълбочени познания от първото, физическото или материалното поле, до седмото, което е на Висшия, Абсолютен и Вечен Дух. Те имат ясни представи за ангелските йерархии, които управляват световете, и добре познават макрокосмоса и природата, която наричат великата книга на живота.

По своя път богомилите достигат до вечните истини за Вселената, обществото, личността и Бога. Те са уверени, че разкриват най-дълбоките тайни на битието. Смятат, че единствено те успяват да разбулят тайните за произхода на небесния и земния свят, за появата на човека, неговата същност и бъдещето на света. Шарл Молиние казва за френските катари: Те са събрали цялото съвременно знание. С учението си богомилските апостоли защитават и разпространяват древната мъдрост и новородената истина.

Богомилите издигат духовното начало над материалното и са убедени, че доброто начало ще победи злото, Божията справедливост ще надделее и човечеството ще отрече всички дяволски творения, всички власти и разпоредби, които го потискат и погубват. Те вярват, че Сатаната ще бъде прогонен от Земята, както е бил изгонен от небето. Както Бог е съществувал преди дявола, така Той ще остане вечен и след като дяволът престане да действа - това вярване показва, че учението на Богомил всъщност започва с монотеизъм и свършва с монотеизъм. Доброто съществува от безкрая, от вечността и ще продължава да съществува във вечността. От безкрая съществуват две сили, те са независими в своите два свята - земния и материалния, света на мрака, и небесния или духовния, света на светлината - и ще останат такива във вечността. Вярата в крайното тържество на доброто се таи дълбоко в съзнанието на богомилските последователи. Тя е извор на оптимизъм, който ободрява духа и сгрява сърцето... на средновековното общество - обобщава в книгата си Бугрите Борислав Примов. [4]

Според тях, злото е не изконна същност, а вторична проява, която може да се преодолее и избегне. Оптимистичните им възгледи се открояват в цялото им учение.

Апокрифната богомилска книжнина заема основно място и става неделима част от духовния живот през Средновековието. Тя оставя трайни следи в народното творчество, става причина за създаването на редица легенди, сказания и притчи.

Според становището на официалната Църква, творбите на богомилите сеят заблуждения и са вредни и опасни за хората. Поради това те са включени в индексите на забранените книги и лъжливите извънканонични книги. На църковните събори апокрифите са анатемосани и е решено духовниците, които внасят и четат в църква лъжеписани и неизправни книги, като свети, да се отлъчват, а книгите да се изгорят. Голяма част от първите апокрифни съчинения възникват в средата на богомилите през Х-ХI век и са наричани еретически от църковните хронисти. Презвитер Козма описва с гняв как някои монаси вършат безумия и изпращат всякакви разкази и книги, поръчвайки да бъдат разпространявани и в други страни, ако е възможно. [26]

Интерес представляват твърденията на големия познавач на славянската литература А. Н. Пипин: Историческото значение на цялата богомилска литература се състои в това, че тя е била допълнение и отчасти противодействие на онази официална църковна литература, която от самото начало се е увлякла от догматическата схоластика, с надутостта и формализма на византийците, без да отдаде достатъчно внимание на научния характер на образоваността, нито на нуждите на народа от живо поучение и поетическа храна.

Тъй като са системно унищожавани през вековете, от богомилските апокрифи оцелява само Тайната книга на богомилите, известна още като Свети Иоанова книга и Иоаново евангелие (написана е в края на ХI или в началото на ХII век). Този първостепенен по значение апокриф е известен с двата си преписа - единият на латински език, т. нар. Каркасонски от ХIV век, запазен в архивите на Инквизицията в Каркасон, а другият - Виенски от ХII век, съхраняван във Виенския пергаментен кодекс. Учените считат, че латинската версия е превод от неизвестен български първоизточник, вероятно от ХII век.

Райнер Сакони обяснява, че Тайната книга е пренесена в Западна Европа към 1190 г. от България и е предадена на епископа на катарското общество - Назарий. Доказателство за българския произход на Иоановото евангелие намираме в края на Каркасонския препис, където се казва: Това е изпълнената със заблуждения книга на еретиците от Конкорецо, донесена от България. В този препис съчинението е означено като тайно (думата апокриф е гръцка и означава скрита, тайна книга), тъй като съдържа съкровените знания на съвършените богомили, които разкриват учението само пред изпитани и достойни свои последователи. Книгата е използвана от италианските катари при техните проповеди.



Тайната книга на богомилите е основният източник, в който са разкрити космогоничните и есхатологичните им принципи и вярвания. Нейният съставител описва по разбираем начин основните възгледи за: сътворението на света и човека, борбата между Бог и Сатана, спасителната мисия на Христос, свършека на света, Второто пришествие, Страшния съд и бъдещата съдба на праведниците и грешниците. Написана е под формата на диалог между Иисус Христос и неговия любим ученик евангелист Иоан; облегнат на гърдите на своя Учител по време на Тайната вечеря, апостол Иоан му задава въпроси, на които Христос отговаря.

В нея с разказва как безначалният Бог създава Вселената, съставена от седем небеса и четири основни стихии (елемента) - огън, вода, въздух и земя, както и огромен брой ангели, които са служители и войнство в Божието царство. Те са управлявани от архангели, властващи над основните стихии и над седемте небеса. Под последното, първото небе, започва въздушната шир, която обвива отвсякъде земната твърд, а най-долу, на дъното на Вселената, се намира огнената геена (адът).

Освен ангелите, Бог сътворява и своя син и главен помощник, известен като Сатанаил, Самаил или Сатана. От космогоничното описание на богомилите е очевидно, че той, като син на Бога, прилича на Него по външен вид. Задачата му е да следи живота в цялата вселена и да наблюдава работата на безбройните ангели. Въпреки ръководното място, което заема, Сатанаил завижда на славата на своя Отец и решава да стане подобен на Бога-Творец и да създаде собствено царство. Той привлича на своя страна голяма част от ангелите с примамливи обещания за новото царство. След като узнава намеренията на възбунтувалите се, Бог решава да накаже отстъпниците. Той лишава Сатанаил от божествената светлина и го прогонва от небесния свят заедно с присъединилите се към него ангели. В Тайната книга пише: Моят Отец го преобрази поради неговото високомерие: светлината му бе отнета, лицето му стана на цвят като нажежено желязо и се уподоби изцяло на човешко лице. С опашката си той повлече третината Божии ангели. Тогава той бе изхвърлен от Божието седалище и лишен от управляването на небесата. Съблазнените от Сатанаил ангели са от първите пет небеса, а след приобщаването си към него те също загубват светлината си.

След падението си, притежаващ все още творческа сила, той започва да изгражда своето царство и устройва земната твърд. Сатанаил създава планини, морета и океани, растенията и животните, видимото небе и звездите, планетите и слънцето. Накрая сътворява тялото на човека, но не успява да го оживи и моли Бога да му вдъхне душа, поради което тя е безсмъртна и вечна. Бог го оставя да управлява земното си царство в продължение на седем века, като в замяна на това Сатанаил се задължил да върне на Бога всичко, което му отнел, т.е. да попълни отново броя на служителите му в небесния свят. Това щяло да стане, след като бъде създаден човекът. Сатанаил казва, че представители от неговия род ще отидат на небето, за да заемат местата на прогонените ангели.

В Иоановото евангелие има описание за това, как Сатанаил създава човека, който трябва да прилича на него и да му слугува. Той казва на ангела от третото небе да влезе в глиненото тяло и така сътворява мъжа, а с част от неговото тяло създава жената, в която влиза ангелът от второто небе. По-нататък в книгата пише: Ангелите, щом видяха, че са облечени в смъртна форма и че са различни по вид, много плакаха. Така, според богомилите, е създадена двойствената природа на човека - тялото и душата, греховната и тленна плът и божествената и безсмъртна душа.

След Адам и Ева, Сатанаил сътворява рая и ги въвежда в него. Изпълнен със завист, че хората имат божествено начало, той се разкайва, че ги е създал, и решава да погуби собственото си творение. Сатанаил влиза в змията и съблазнява Ева, за да може да създаде собствен род и потомство, което да владее, и да погуби потомството на Адам. От Сатанаил и Ева се раждат Калмена и Каин, а от Адам и Ева - синът им Авел. Каин убива брат си и така слага началото на убийствата. (В Тайната книга се споменава, че Сатанаил излива в своето потомство отровата на сладострастието.) Разгневен от действията на Сатанаил, Бог решава да го накаже.

Според свидетелството на средновековния писател Бонакурзус, италианските катари проповядват следното: Той (Сатанаил) бил лишен веднага от божествения си образ и одежда, и от творческата си мощ, и от божественото си име, защото дотогава и той се наричал бог. Лишен от всички тези неща, той станал мрачен и противен. Но добрият Бог укротил гнева си и му позволил той да бъде повелител и господар на това, което е сътворил, след като паднал от небето.

В съчинението си За ереста на катарите той пише: Еретиците казват, че дяволът създал Адам от кал и затворил в него с върховна помощ някакъв ангел на светлината... Твърдят, че сътворил Ева, с която се съвокупил и от това се родил Каин.

В анонимен трактат от ХIII век се казва: Еретиците, които имат своя сан от България, вярват и проповядват, че има само един всемогъщ Бог, без начало, Който сътворил ангелите и четирите елемента. Те казват, че Луцифер и неговите съучастници сгрешили на небето... Казват също, че той, дотогава добър дух, прелъстил ангелите и те били изгонени от небето. Те не загубили обаче божествените дарове, които притежавали. И твърдят, че Луцифер е този именно бог, за който се казва в “Генезиса” (“Битие”), че е създал небето и земята, и други творения за шест дни. И казват, че той е направил от глина образа на Адам и в този образ е поставил онзи добър ангел, според както се говори в евангелието: Държейки го, той го постави, като казваше: “Върни каквото дължиш!” И после си е направил Ева и чрез нея накарал Адам да сгреши.

Българските богомили наричат Сатанаил и миродържец, и владетел, и земен княз. Неговият образ заема особено място в тяхната космогония като олицетворение на злото и създател на видимия, материалния свят. В някои апокрифи се споменава за ангели, които управляват огъня, мълниите, гърма, горещината, студа, ветровете, облаците, годишните времена. Дадени са имената на архангелите Михаил, Гавраил, Уриил и други.

В един Анонимен катарски трактат, датиращ от времето на публичните дебати между католически и катарски водачи в първите години на ХIII век, се твърди: Ако “цял свят лежи в злото” (Иоан 5:19), ако е забранено да го обичаме, както и нещата, които той съдържа, следователно не трябва да се вярва, че принадлежи собствено на Христос, тъй като не произлиза от Отца. И ако светът не е от Отца, значи не е и от Сина... следователно, ако царството Христово не е от тоя свят, ако не за него той “се моли”, ако “неговите хора”, които собствено му принадлежат, също не са от този свят; нещо повече, ако светът ги мрази, потапя ги в скърби, преследва ги и се сражава с тях, с Христос в това число, трябва да отхвърлим вярването, че тоя свят е на Христос. Същият тоя свят, който между другото го е пренебрегнал и съвсем не го е познал... Вярваме в Христовите слова: “Моето царство не е от тоя свят” (Иоан 18:36)... И по-нататък четем: Ако не трябва да обичаме света, ако не трябва да обичаме нещата, разположени в него, тогава не трябва да се говори, че те са от Бога. Защото всичко, което произтича от Бога, е добро, и следователно трябва да се отнасяме към него с любов. А този сегашен свят не е ли видимият свят?... Но нали всичко, което е от тоя свят, е “похотта на плътта, похотта на очите” (Иоан 2:16). И най-накрая: Тази Земя и всичко, с което тя е изпълнена, не изглеждат да принадлежат на Господа - тъй като там царува грехът, а не Доброто - и напълно обратно, по всичко личи, че принадлежи на дявола.

Сатанаил става господар на цялата Земя и на човечеството. Неговото властване, се казва в Тайната книга, ще продължи до идването на Христос. През този хилядолетен период човешкият род ще живее в страдания, заблуди, престъпления и беззакония, измъчван от Сатаната, който го подтиква към греховни и пагубни дела с помощта на своите демони и лъжепророци. Сатанаил не управлява сам. Негови помощници са падналите ангели, които се превърнали в зли духове - демони. Богомилите учат, че във всеки човек живее зъл дух, който го кара да върши недостойни и грешни дела. Никой не може да се освободи от злите сили, освен получилите духовно кръщение. Според богомилското учение, Бог дава неограничена свобода на дяволите до свършването на седемте века. За да отклони човечеството от божествената истина и живот, Сатанаил използва Мойсей, основателя на еврейската религия, на когото внушава своя закон, чрез който са погубени безброй човешки души, еврейските пророци Енох и Илия, който по-късно се нарича Иоан Кръстител, и други личности от Стария и Новия Завет.

Сатанаил обещава на Бога, че ще осигури местата на падналите от Божието царство ангели с души от човешкия род. Като разбират това, някои от прогонените ангели вземат за съпруги земни жени, за да отидат децата от тези бракове на небето. Така създават гигантите, които се възбунтуват и привличат срещу Сатанаил измъчваното от него човечество. Той предизвиква световна катастрофа и така унищожава гигантите и всички живи същества. По негово внушение известният патриарх Ной построява специален ковчег (кораб), в който влизат и се спасяват целият му род и животните, които взема със себе си. По този начин човешкият род оцелява, а Сатанаил продължава да го управлява.

Според богомилската христология, Сатанаил тласка хората към грехове и страдания, поради това малцина могат да получат спасение и отидат на небето в Божието царство, и да заемат местата на падналите ангели. Затова Бог се смилява и решава да спаси човешките души от нещастията. Той излъчва през 5500 година от сътворението своя Син и Слово - Иисус Христос. Той се въплъщава на земята, за да изпълни волята на своя небесен Отец и да избави хората от властта на Сатанаил.

Ето как го определят катарите: Той се наричал архангел, тъй като бил по-богоподобен от всички ангели, Иисус - понеже лекувал всяка болест, а Христос - понеже било помазано тялото му. Той слязъл от небето... и получил плът, която привидно изглеждала, че е от материя и че подобава на човешкото тяло. Те убеждават, че Христос е изпратен от Бога, за да осъществи възложената му мисия, и всъщност е излъченото от Него Слово, т.е. че Христос не е равен на Бог Отец. Христос започва да предава Божието Слово на хората. Неколкократно Сатанаил се опитва да го отклони чрез изкушения от спасителната му мисия, но не успява. Тогава решава да го унищожи и подтиква евреите да го разпънат на кръст. Христос привидно изтърпява мъките на кръста, привидно умира на третия ден и след погребението възкръсва. Тогава той побеждава Сатанаил, хвърля го в геената огнена (ада), премахва от името му ангелската сричка ил (така Сатанаил става Сатана). След това Христос се връща на небето и отново се слива със своя Отец, заедно със Светия Дух, който е в него. По този начин се слага край на отделното съществуване на Света Троица - Бог, Син и Свети Дух, което продължило 33 години. Френските катари казват за Троицата, че първоначално тя образува единство, впоследствие се разделя на три при борбата на Христос със Сатанаил, а накрая става отново единна.

Не след дълго окованият в ада Сатана успява да избяга и се завръща на Земята. Неговото мъчително господство над човечеството започва отново. Като владетел на земното царство той принуждава всички властници и царе да бъдат негови служители и да изпълняват заповедите му. Според богомилите, Сатана ще властва само до Второто пришествие (идване) на Христос, когато Той окончателно ще го победи.

В духа на своята космогония, богомилите изграждат ясна религиозно-философска система. Тайната книга е доказателство за тяхната висша нравственост. Иоановото евангелие е най-забележителното произведение на богомилската апокрифна литература.

Катарският требник, съставен през ХIII век, е друг автентичен документален източник, въз основа на който може да се добие представа за организационната структура, вярванията и развитието на катаризма. Требникът има славянски произход и е преработен от богомилска богослужебна книга. Съдържа следните раздели: Служба, Приемане или посвещение във вярата, Посвещение в съвършен богомил (Духовно кръщение), Моление при разни случаи, Духовно кръщение на болен вярващ и други. В него са описани обичаите и религиозният живот в катарските общини, както и основните ритуали и степените в йерархията. Тази книга е написана на провансалски език и ползвана от катарите в Южна Франция.

От Катарския требник става ясно, че богомилите си служат в своите проповеди с книгите на пророк Исайя и Йеремия, ползват книгата на Йов, на Исус син Сирахов, както и Псалтира на Давид и приписваната на цар Соломон книга (Еклесиаст). Те отхвърлят Мойсеевото петокнижие и историческите книги и приемат поетичните и пророческите, в които виждат Божие внушение. В своите проповеди използват онези места от тях, които допълват техните възгледи. Ползват също и някои от старозаветните апокрифи, като Видение Исаево, Книгата на Енох, Павловото видение и други.

В Лионски (окситански катарски) требник четем: Добре би било да спазваш всичките Божи заповеди от Христос и от Новия Завет, според възможностите ти. И знай, че е заповядано човек да не извършва нито разврат, нито убийство, нито измама. Да не полага каквато и да е клетва, да не посяга и не граби, да не причинява на другите това, което той сам не иска да се случи нему. Човек да прощава на този, който му е причинил зло, да обича неприятелите си, да се моли за своите клеветници и обвинители, да ги благославя... Ако го ударят по едната страна, да подложи и другата, а ако му отмъкнат гонелата (вид дълга роба), той да си остави и наметката. Нито да осъжда, нито да обвинява. Наред с тия, да съблюдава и много други заповеди, завещани от Господа и неговата Църква... Добре би било също така да ненавижда тоя свят и делата му, както и нещата, дето са от него.
* * *

Духът на богомилството живее и днес сред българския народ и отново ще го спаси от материално и духовно поробване. Изправени пред проблемите на едно бездуховно настояще, ние сме принудени да се обръщаме към миналото, за да черпим от него упование и нравствена сила, чрез която да противостоим на изпитанията, които ни заливат. Можем да съзрем зад нас образите на велики личности, които ни вдъхновяват за светли дела. Тези духовни водачи са носители на висши идеали и ни ръководят по трудния път на нашия живот към духовно извисяване. И като тях да се стремим към вечните ценности в годините на разруха и нищета.

Независимо от белите страници на този период, пред нас се разкрива картината на едно необикновено общочовешко учение, проникнало в умовете и сърцата на средновековните хора, оставило дълбок отпечатък върху бъдещото развитие на историята. Светилниците на духовността, запалени от богомилите, осветяват не само Византия, балканските държави и страните на Централна и Западна Европа, но и руските земи. Те запалват огън, с чиито пламъци искат да пречистят света, и изгарят сами в този огън. Векове минават, докато бъдат угасени и последните въглени от него.

Приятелят на България, философът от Холандия Хари Салман е стигнал до следния извод: Рудолф Щайнер говори за състояние на душата, при което човек е чувствителен към полярността на Злото и Доброто, и го нарича “българска душевна нагласа”. От духовна гледна точка може да се твърди, че българин е човекът, осъзнаващ добрите и лошите сили и живеещ, за да помага на Доброто. В дълбините на българската душа винаги живее богомилството. Българите са дарили на Русия това българско съзнание... [6]

Неизчислим е броят на мъчениците, които загиват върху жертвениците. Идеалите, за които живеят и умират, се извисяват над всичко земно и преходно. Те съдържат универсалните християнски принципи и надживяват средновековната епоха, а по-късно властват като неоспорима максима над целия цивилизован свят. Светът се променя, но богомилските идеи остават неизменни и днес, въпреки тежките изпитания и гибелните сътресения на времето. Богомилите първи заговарят в Средновековието за необходимостта от цялостна реформа на света. Като истински християни, те настояват за една реформа на Църквата от главата до нейните крайници. Строги защитници на християнския морал, те самоотвержено чистят плевелите от църковната и обществената нива. Тяхната бран е срещу вековно наслоените заблуди и за духовно обновление. Богомилите събарят идолите на овехтелите разбирания и премахват преградите, които издигат невежеството и религиозният фанатизъм. Като изразители на Божествения Дух те изобличават лицемерието на духовенството и разкриват основната заблуда, на която мнозина се поддават - външната показност на християнската вяра. Според тях, вярата не трябва да се пренася от вътрешния духовен живот във външни изрази, тъй като това я умъртвява. Догматичното спазване на църковните задължения превръща вярата във формализъм и тя свършва в лицемерна набожност и престорена добродетелност. Така нравствеността получава условно значение.

Подобно на Христовите апостоли тяхната борба е не против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата (Ефес. 6:12). Богомилите искат да възродят угасналата религиозност, да възвърнат някогашната евангелска чистота и да възстановят нравствените ценности, дадени от Христос. Те приемат и разпространяват принципите на Христовото учение и го предават към епохата на хуманизма и Възраждането. Противопоставят се на схоластиката, разрушават каноните на Църквата и отварят простор за творческия дух на универсалното Божествено знание. Богомилството дава ценни методи за праведен живот и за социално преустройство върху основата на християнските принципи и добродетели.

Богомилите могат да бъдат определени като алхимици на духа, тъй като търсят универсалната и магичната формула за свобода, общочовешко братство, социално равенство и справедливост. Водени от желанието да създадат по-добър и по-съвършен свят, те оставят огнени следи в историята. Да считаме богомилите само за реформатори, означава да ги смъкнем от висините на духовното в калта на земното. Това, че отрицават суеверието, фанатизма, обредите, ритуалите, организираната религия и нейните пазители, е нещо второстепенно в сравнение с истинската им върховна мисия - да възстановят първоначалното Христово учение.

Според Хари Салман: Световната мисия на богомилите се свързва с обединяването на човечеството в една голяма общност на любовта... Имало е някога, отдавна, богомилски идеал. В българската култура винаги живее паметта за него в дълбините на душата - и е достатъчно само да се съживи споменът в дълбочинната памет, за да се измъкне оттам идеалът и да продължи неговото реализиране... Във всеки човек живее по един вътрешен богомил. Когато преодоляваме Злото и градим Доброто, намираме своя вътрешен богомил... [6]

Най-същественото и най-ценното в богомилските разбирания за човека и Бога е това, че ключът за разбиране на вселенските тайни е в онази вътрешна светлина, която не угасва никога в човека - Божият образ в него. Същината на богомилското учение ще остане завинаги непозната за нас, но това не означава, че не можем да отидем отвъд нея и да се стремим към целта, която искат да постигнат богомилите - Богопознание и себереализация в съгласие с Христовото Слово.

Неизброими и неизразими са благодатните последици от дейния богомилски дух за култрната история на Европа. Пълноводните извори на богомилството с кристалните си води утоляват духовната жажда на хората векове наред. То е въплъщение на най-съкровените въжделения на човечеството. Със своя идеализъм и хуманизъм богомилите превръщат средновековна България в център на езотеричното християнство.

Смели вестители на истината, те не могат да бъдат спрени от никакви трудности. Лишенията, оскърбленията, подигравките, заплахите, страданията и смъртта са безсилни да ги сломят и да им попречат да разнасят божественото си учение, което преобразява живота и показва на неговите следовници как да се изкачат по невидимата стълба на усъвършенстването към божественото Начало.

Величието на богомилите надхвърля границите на човешката мярка, затова никоя прослава за тях не е пресилена и преувеличена. Блажен, който има силата да стане мъченик за вярата си! - възкликва Стефан Цвайг. [28]

Заревото на богомилските клади свети през вековете и осветява пътя, водещ към святост и съвършенство.

Когато се говори за богомилството, необходимо е да се вземе предвид това, което е написал в книгата си Бугрите Борислав Примов: Мисловният и идеен живот на човечеството е сложен и противоречив. Ние трябва да търсим да го разбираме в цялата му многостранност и разноликост, а не да искаме да го вместим в една схема. И когато не сме в състояние да го вместим в една определена схема - да го отричаме...



Такава е често човешката природа. Когато не може да се обори някакво мнение, твърдение или учение чрез средствата на логиката, когато не се намира начин да бъдат накарани хората да не го възприемат и разпространяват, когато въпреки забраната и заплахата то продължава да печели нови привърженици и подкопава интересите на малцинство овластени, господстващи класи или слоеве, тогава те, без да се отказват от всички други средства за борба, прибягват до ругатни и приписват на противниците си всякакви най-долни качества. Историята обаче свидетелства, че гневът е лош съветник и че ругатнята е по-скоро израз на слабост, отколкото на сила... Историята не е низ от изолирани, без връзка помежду си явления, събития и движения. Всяко събитие има зачатък и всяко дава своя принос за следващи събития. Така е и с богомилството, и с Реформацията. [4]
* * *

Когато се опитаме да проникнем в дебрите на миналото, откриваме малка част от историческите богатства, виждаме само един ъгъл от този своеобразен свят, без да можем да го обхванем напълно и да придобием представа за реалните му очертания. Това е така, защото повечето от старините са отнесени от вихрите на времето. Всяка епоха разрушава някои ценности от създаденото до нея, но едновременно с това сътворява нови стойности за бъдещето. Навсякъде животът и смъртта, светлината и мракът са във вечна, непрекъсната надпревара. Поради това миналото в цялост е невъзстановимо. Винаги нещо от него безвъзвратно умира и нещо остава в днешното, за да бъде превърнато в опора на бъдното, в светлина за живеещите в мрак.

Върху корените на миналото се крепи настоящото ни битие. За да се създаде известна представа за нашата история, необходимо е старите извори да бъдат добре проучени и тяхното значение да бъде изяснено през призмата на съвременното мислене. Много често изследователите се натъкват на огромни празноти, причинени от опустошителната стихия на времето. Затова с помощта на интуицията и въображението си те могат да преодолеят празнините и да преминат над пропастите, като издигат между известните факти мост.

Според твърденията на Габриел Моно: Ние не бихме могли да видим историческите факти на миналото, освен през знанията си за историческите факти от нашата епоха... Казват, че историята ни помага да разберем нашето време, но може би е още по-вярно, че нашето време ни помага да разберем историята... За да видим миналото, необходимо е да прибавим към науката известен личен елемент.

Ако искаме да вникнем в същината на богомилството, трябва да излезем отвъд тесните рамки и граници на личностното си съзнание. Конвенционалното и ортодоксално мислене е безсилно да открие първопричината на явленията, а само се лута из сложните лабиринти на остарелите схващания и традиции. Незадълбочените проучвания са безплодни и нямат бъдеще, защото не могат да обхванат различните страни на даден въпрос. За да се стигне до истината, потребно е да се погледне целостта, а не да се търсят периферни, повърхностни решения и да се правят недостоверни характеристики. За съжаление има и такива автори, които превеждат историческите текстове относно богомилите на своя собствен език и съществено ги изопачават. В аргументите им и начина им на мислене ясно проличава тяхната ограниченост и високомерно невежество в духовно отношение. Правените от тях анализи не са обективни и издават користните им намерения да унищожат истинската стойност на богомилството, както и да се харесат на определени научни или църковни среди. Историческата ни литература изобилства с такива писания, представящи го в негативна светлина. Ортодоксалните християнски дейци заклеймиха богомилството като ерес и разкол, но след едно хилядолетие сериозните и обективните историци оцениха това движение като един от най-ранните и мощни тласъци в развитието и тържеството на Реформацията в Европа - подчертава Георги Томалевски. [12]

Богомилското учение не би могло да се изчерпи само с общи познания, а пишещите трябва да притежават задълбочени знания за мистичните системи на Изтока и Запада. Не бива да се забравя, че само духовният човек разбира духовното. То го ръководи, става мерило за всички ценности и му дава светли прозрения. Само могъщите криле на духовността могат да го издигнат над земните измами на света.

Обвиняваният в еретизъм Себастиан Кастелио казва следното през 1551 година: Убежденията са индивидуални преживявания, подчинени само на човека, комуто принадлежат; те не могат да се регламентират и ръководят, и никаква истина, ако ще хиляди пъти да се позовава на Бога и да се нарича свята, няма право да разрушава светостта на сътворения от Бога човешки живот... Да търсиш истината и да я изказваш така, както я мислиш, това не може да бъде престъпление. Никой не бива да бъде принуждаван да приеме някакво убеждение. Всеки е свободен да изповядва своите убеждения... Нека бъдем търпими един към друг и не осъждаме чуждата вяра... Светът, този сляп съдник, може за известно време да потисне истината, но никой няма власт над нея. Нека оставим настрана присъдата на един свят, който уби Христа, нека не ни е грижа на неговия съд, в който винаги е побеждавало само насилието. Истинското Божие царство не е от този свят... А Джордано Бруно пише: Ако онези, които знаят истината, не я доверят на хората, вместо светлина, върху Земята ще се възцари мрак. И фанатиците, обладани от безумните си идеи, ще хвърлят човешкия род в неизброими беди.

Има много пътища, които водят към истината, и всеки е свободен да избере този, който му харесва - тази древна мъдрост е актуална и днес. Действително има, казва Р. Ойкен, само една истина за всички, но до нея може да се стигне по различни пътища.

Стефан Цвайг стига до заключението: Една идея, която не е осъществена, не е нито победена, нито пък опровергана; една необходимост, дори отложена, не става от това по-малко необходима; тъкмо напротив, само идеали, които не са се изхабили или компрометирали, тъй като са останали неосъществени, продължават да въздействат на всяко поколение като елемент на нравствено издигане... Всички насилствени ограничения в свободата на мисълта, в свободата на съвестта, инквизицията и цензурата, кладите и ешафодът са налагани в света не от сляпото насилие, а от втренчения в една точка фанатизъм, от този гений на едностранчивостта и вечен враг на всяка универсалност, от този пленник на една-единствена идея, която иска да вкара и заключи в своя затвор целия свят. Писателят изтъква: Тъй като във всяка епоха насилието се подновява в други форми, то и хората на духа трябва всеки път да подновяват борбата срещу него, те никога не бива да отстъпват под претекст, че в момента властта е много силна и е безсмислено да й се противопоставяш с думи. Защото нужното никога не е достатъчно повторено и никога не е напразно да се каже истината. Дори и да не победи, словото все пак ще покаже вечното си присъствие и който му служи в такъв момент доказва, че никакъв терор няма власт над свободната душа... [28]

Хари Салман през 1997 г. в София направи следното заключение пред своята многобройна аудитория: В православието има повече вътрешна индивидуална свобода, отколкото в католицизма. Вътре в православното християнство стои Църквата на богомилите, която е вечно жива - това е свободата на Духа. В духовността е налице един единен поток - всички предишни течения са подготвили следващите, които се появяват на бял свят. Десет века след историческото богомилство има нов изблик на този импулс за българско състояние на душата, който се прояви чрез философията на Петър Дънов, пророка на новото богомилство. Дълбокият смисъл на неговата философия е: всички свои индивидуални способности да жертваш - доброволно и по собствен избор - за да ги използваш за доброто на другите хора - точно като сестри и братя. [6]

Всичко казано дотук може да се обобщи с думите на Учителя Беинса Дуно: Питат: Кои са богомлите? - Всички хора, които носят добри светли идеи, са богомили. Те са носители на Новата култура. Който не знае това казва, че богомилите развращавали народа. Не, те са оправяли света... Когато един народ закъса морално и материално, той принася в жертва своите велики хора. Няма народ в света, който да се е опълчил срещу великите идеи - срещу моралните си хора и срещу големите умове на човечеството, да е успял... Какво са дали досега българите на света? Само една малка светлина - богомилството. Доколкото можем да служим за проводници на Божествените идеи, ще имаме място в света. В една от своите беседи при Седемте рилски езера той казва: Богомилите сега идат отново и животът сега минава в нова фаза.

В много други свои беседи Учителя говори за богомилството: Ако не бяха изпъдили богомилите от България, тогава, другояче щеше да протече историята на българите. Сега има закъснение. Затова много бързо трябва да се работи, за да се набави закъснението... Богомилите едно време от България разпространиха учението си на Запад. И сега това движение от България ще се пренесе в другите славянски народи и навсякъде... Сега искат отново да изгонят правнуците на богомилите. Казвам: Трябва да знаете, че зад нас е цялото небе. Ако българският народ приеме учението на днешните богомили, ще стане велик народ. Ако го отхвърли, ще пропадне. Ако искат да ги изгонят, от България нищо няма да остане. Ако българският народ ги приеме като добре дошли, всичко ще му върви добре. Ако той приеме това учение, ще напредне. Не го ли приеме, ще плаща контрибуции... Още в старото българско царство тогавашните водачи изгониха богомилите, които бяха носители на едно велико учение за реформирането на живота и социалния строй по най-идеалния начин, но за това изгонване българите платиха с петвековно робство под турците, защото, когато един народ не приеме великото, Божественото слово, което му се праща от провидението, и не приложи това велико Слово в живота си, бива изоставен да понесе последствията на своята неразумност и тогава го постига най-голямото зло. Изгонените из България богомили занесоха своите идеи и културата си на Запад - и народите, които ги разбраха и приложиха на практика идеите им за социални реформи, процъфтяха. А сега, ако българите разберат грешките на своето минало и не повторят същите грешки спрямо сегашните идейни течения, ще имат много по-добри резултати в обществения си живот.

В есето си Богомилството възкръсва Сава Калименов констатира: Велик е българският народ в миналото не със своите победи при Симеон и Крум, а с това, че отхрани в своите недра едно движение, което стана светилник в света и тласна тогавашното човечество към бърз възход, като породи всички реформаторски и обновителни движения в Европа.



Българският народ още не знае своята история. Той все още не познава миналото си въпреки множеството исторически писания на нашите учени.

И днес е нужен един нов Отец Паисий, който да запали фенера си в нощта на невежеството, обхванало както народа, така и интелигенцията, и да буди спящите дълбок духовен сън, като им сочи истината за миналото и настоящото величие на народа ни.

Българи, вие сте дали на света нещо, което никой друг народ не е дал. Вие сте дали на света една нетленна светлина, която го поведе към възход, като прие формите на редица нови духовни движения. Вие сте дали ядката, същината, духа, насоката и вътрешната динамика на съвременната култура, които имат своя основен тласък и произход в нашето забравено, охулено и отречено богомилство. Вие сте дали не само “на вси славяни - книга да четат”, но и на всички европейски народи - духовно зрение, като сте им отворили очите за нов живот, пробудили сте ги от робския сън на Средновековието.

И това вие не го знаете! Нещо повече - вие отричате, хулите и клеймите най-великата и най-светлата проява на народния дух и с това се отказвате от великото духовно наследство, оставено ни от миналото...

Древното богомилство възкръсва! ...Онези древни богомили, които изградиха най-великото дело на нашия народ... сега идват отново, възкръснали след хиляда години, за да довършат великото си дело...

Христо Маджаров пише в Завръщането на богомилите: Строги, мълчаливи и решителни, богомилите носят факела на древната Мъдрост и Светлината на Нов Завет, с който ще реформират света.



Идва време, когато душите на хората ще се отърсят от този унес, в който ги държи една властна, но тъмна воля. Те ще прекрачат прага на Новия свят без страх в сърцата и без тъмнина в умовете. Защото ще зърнат светлото шествие. Шествието на богомилите. И ще се включат в него. И ще направят нов Ренесанс. Защото богомилите са предвестници на Ренесанса. Ренесансът, който спасява света от израждане.

Богомилите днес се завръщат, за да спасят отново света.

Без да претендирам, че изразявам цялостно богомилството, все пак се надявам да събудя у читателя траен интерес към всичко, свързано с богомилите, и той да изпита онова вътрешно желание, каращо човек да потърси различни източници, за да обогати знанията си.

Постарах се да отразя накратко най-съществените данни около произхода, същността и значението на богомилското учение и движение. Добре съзнавам, че много от въпросите ще останат без отговор. Само повдигнах част от завесата, зад която стои неизвестното - много от тайните остават недостъпни и са извън границите на човешките представи. Езотеричната страна на богомилството все още е малко позната. Вярвам, че творческите усилия и ревностното старание на други автори ще допълнят и завършат картината.

Напълно искрено се стремях да бъда максимално справедлив и да отразя възможно най-цялостно и без предвзетост или снизхождение заблужденията на някои самозвани авторитети. Опитах се да възстановя доброто име на оклеветените богомили, пред които се прекланям. Срещнах много трудностни при ориентирането си във фактите и неистините, написани за богомилството. Наслагвах камък върху камък от останалите отломъци, за да възстановя поне отчасти разрушения храм, издигнат от богомилите.

Добре осъзнавайки невъзможността да се възкреси същността на богомилството, положих усилия да събера всички факти и доказателства, които могат да послужат за възстановяване истината за богомилите. Постарах се да изоблича клеветите и лъжите на богословите и да издигна своя глас в защита на Богу-милите.

Този труд няма за цел да налага личното ми отношение и възгледи. Целта ми бе да обхвана най-съществените мнения на известни автори. Необходимо е да се разработва тази обширна тема с оглед на духовните интереси на нашето време.

В заключение, за този период от нашата история ще кажа, че ние всички сме фигури от космичния спектакъл, направени от пръстта на Земята, а сцената е безкрайният Космос. Ние играем в световното време и пространство една твърде сериозна и непозната пиеса. Нейният смисъл е известен само на Твореца й. Човешкият живот е сравняван с горяща факла, която постоянно пламти, ту по-бавно, ту по-бързо. Блажен е този, който при мисълта за преходността на човешкото съществуване може да се утеши с това, че е могъл да освети мнозина чрез своите дела и мисли.

Приключвам с написаното в книгата Световна астросоциология от Методи Константинов: ...Ние вече не искаме да се кланяме на мъртви идоли и трябва да се оставим да ни води онази космична искрица, която е в нас самите и която ще осветява пътя ни, насочвайки ни към свободно и справедливо развитие. Всичко, което като еврейската Таблица на законите и законодателните кодекси в света се основава на забраната, трябва да бъде заменено с Любовта, Мъдростта и Истината, принципи, записани в глъбините на душата на всяко човешко същество.




Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8


©kzref.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет